— Всички реагират пресилено — настоях. — И наистина е потискащо, че тук не можете да четете художествена литература.
— Можем. Всъщност има малка сбирка от приемливи книги с истории, които са в пълно съответствие с убежденията ни.
— Сигурно е много малка сбирка.
Спряхме на върха на висок хълм с дълъг, лек наклон, който водеше надолу към ливада, осеяна с още дървета. Снегът, покриващ всичко, беше гладък и непрекъснат и децата развълнувано приготвиха шейните си. Гидиън се загледа в тях за момент, а после се обърна към мен с унило лице.
— Тамзин, не искам да споря с теб. Не че това не е важно, но… — Той посочи към децата. — Навярно не му е тук мястото.
Въздъхнах:
— Прав си. Не искам да им развалям забавлението.
Децата се втурнаха надолу по хълма, някои — с шейни, а други просто се търкулнаха сами. Смееха се и си помагаха да се изправят, после тръгваха обратно нагоре по хълма. Въпреки тревогите си не можах да сдържа усмивката си при вида на тези розови бузи и възбудени очи.
— Не бих помислила, че тези шейни могат да развият такава скорост — отбелязах.
— Твърде бързо за теб? — подметна закачливо Гидиън.
— Едва ли.
Устните му се извиха в усмивка:
— Така ли? Агата! Уинстън! Върнете тази шейна горе за госпожица Райт.
— Чакай малко… — започнах.
Протестите ми се изгубиха в техните радостни възгласи и предположих, че не е обичайно възрастните да се включват в пързалянето им с шейни. Вече нямаше начин да им откажа. Заех по-голямата част от мястото в шейната, която ми подадоха, но едно момиченце успя да се смести пред мен. Профучахме надолу по хълма с радостни викове, макар че накрая тежестта ми наруши равновесието и шейната се преобърна. Ние с момичето политнахме и аз се ударих челно в снега.
Изтупах го от лицето си, като се смеех, и му помогнах да се изправи.
— Добре ли си? — попитах.
То ме погледна с огромни очи.
— А вие? Никога не съм виждала голям човек да се забива така в снега.
Въпреки че беше няколко години по-голяма от Мери, сините очи и закръглените бузи на момичето ми напомниха толкова много за дъщеря ми, че внезапно почувствах изгаряща болка в гърдите, сякаш някаква невидима ръка се опитваше да ми изтръгне сърцето. А когато тя изтръска снега от кафявата си коса, слънцето хвърли в нея златисти отблясъци, много подобни на тези, които щеше да има косата на Аделейд. Юмрукът върху сърцето ми се затягаше все повече и повече. Къде ли беше сега Аделейд? Звездата на всяко празненство? Вече сгодена? А Мира? Дали все още спазваше порядките на Бляскавия двор, винаги нащрек за начин да се измъкне? В ума ми двете ми приятелки имаха безкрайни възможности, простиращи се пред тях. А аз? Аз бях затънала.
Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Трябва да се взема в ръце, иначе ще си изгубя ума. Съсредоточи се, Тамзин. Това е единственият начин да постигнеш каквото имаш.
— Добре ли сте?
Очите ми примигнаха и се отвориха и аз се насилих да се усмихна в отговор на малката си спътничка.
— Разбира се, че съм — казах й. — И се обзалагам, че никога не си виждала голям човек да прави и това.
Сложих си ръкавиците и направих снежна топка, която бързо запратих в ръката на Гидиън, докато той слизаше бавно и с усилие по склона на хълма. Той се огледа шокиран, като се опитваше да разбере кой ученик го е направил. Докато разбере, че съм аз, вече запращах втора снежна топка. Той обаче беше готов и ловко избегна хвърлянето ми. Бързо направи своя снежна топка и не след дълго цялата ни група беше въвлечена в битка.
— Добре, добре — каза Гидиън, когато всички вече бяха останали без дъх и покрити със сняг. — Време да приключваме военните действия. Скоро трябва да се връщаме в града.
Най-голямото момче в групата дотича до него:
— Но господин Стюарт, моля ви, може ли първо да отидем да видим дали езерото още е замръзнало?
Гидиън, коленичил да помогне на едно момиченце да изтръска снега от качулката си, хвърли поглед по-нататък през низината. Различих голяма сива вдлъбнатина в снега точно преди гората истински да превземе околността.
— Не виждам защо не. Но слушайте, никой не може да отиде на леда, докато ние с госпожица Райт не се уверим, че е безопасно. Ясно ли е?