В отговор последва одобрително мърморене. Пробихме си път през снега и стигнахме до езерцето, което проблясваше на късното следобедно слънце. Момичето, което се беше пързаляло в шейната с мен, плесна с ръце:
— Изглежда точно като сребро!
— Наистина — каза Гидиън, като обикаляше около езерото. Намери един повален клон и започна да почуква различни участъци от леда. — Никой художник от човешки произход не може да постигне красота, равна на тази, която Урос създава, особено когато рисувателното платно е зимата.
— Урос използвал ли е четка за рисуване? — попита едно малко момче и думите му накараха другите да се разкикотят.
Гидиън спря да оглежда леда и се взря в групата пред себе си. Всички бяха притихнали и сериозни, на личицата им беше изписано очакване.
— Урос е използвал нещо още по-хубаво. Волята си. Използвал я, за да създаде всичко, което виждате наоколо — всяка птица, всяка снежинка, всяка облачна нишка. Всяко от тях е било създадено с изключителна мисъл и грижа. А знаете ли какъв е най-великият, най-съвършеният шедьовър на Урос? — Гидиън изчака един миг. — Всички вие.
Това предизвика удивление у някои от тях и неверие в други.
— Но не всички хора са велики или съвършени. Урос е допуснал грешка — каза едно момиче.
— Урос не допуска грешки, Дора. Неговият план е безупречен — грешките стават заради нас.
Едно момче, застанало до мен, събра смелост да попита:
— Как?
Последва импровизирана дискусия и Гидиън отговори на въпросите им търпеливо и с уважение, като се постара веки да се почувства оценен. Не му беше трудно да изразява мислите си и изглеждаше много по-непринуден в снега, отколкото на амвона.
Доловил най-накрая, че малките му енориаши отново стават неспокойни, Гидиън им даде благословията си да отидат на езерото. Всички го направиха по различен начин, някои — като пълзяха или сядаха, докато други смело се отправяха по него, сякаш бяха с кънки. Някои запазваха равновесие, други не чак толкова.
Ние с него тръгнахме задно, като ги държахме под око, но и се отделихме достатъчно, за да разговаряме тихо:
— Бива те с тях. Учиш ги за вярата много по-добре, отколкото учиш възрастните.
— Не мога да преценя дали това е комплимент.
— Разбираш как да стигнеш до тях. — Едно момче се приближи до мен и помоли за помощ, за да завърже отново шала си. Коленичих, използвайки шанса да помисля върху маниера на Гидиън. Когато момчето си тръгна, отбелязах: — Всъщност мисля, че можеш да стигнеш до всеки. От това би излязъл чудесен урок и за възрастните.
— Беше невероятно опростено — възрази Гидиън, явно смутен.
— Е, и? Готова съм да се обзаложа, че точно сега онези деца научиха повече, отколкото някога са научавали по време на която и да е продължаваща цели часове служба. И се обзалагам, че същото би било вярно за половината град, ако бяха чули това, което каза току-що. Все казваш, че си се присъединил към Наследниците, защото си търсел по-чист, по-пряк начин да се свържеш с Урос. Това ми се стори доста пряко.
— О, Тамзин, знам, че имаш добри намерения. Но не се отказах от предишния си живот, не дойдох чак в Грашонд и не изучих тънкостите на философията и теологията само за да мога да изнасям десетминутни беседи навън. — Спряхме близо до края на гората, което ни позволи да наблюдаваме добре играещите деца. Колкото и погълнато да беше вниманието му от мен, той постоянно ги държеше под око и искрената му загриженост за тях ме трогна. Удовлетворен, че са добре, той продължи: — Казвал ли съм ти някога какво всъщност ме доведе тук?
— Каза, че си се разочаровал от Осфро.
Той се облегна на едно дърво, приковал поглед върху низините зад децата — или може би виждаше миналото.
— Да, но вътрешната промяна в мен не стана ей така, изведнъж, като гръм от ясно небе. Не искам да говоря много за това, защото е смущаващо. Постоянно говоря за хора, които са погълнати от себе си и обсебени от собствените си удоволствия, но въпросът е, че бях един от тях. Харчех парите на родителите си за натруфени дрехи и други безсмислени неща. Ходех на различно празненство всяка вечер и се напивах до оглупяване. Имаше жени, които… — Познатата руменина нахлу в бузите му. — Това всъщност не е нещо, което да бъде обсъждано пред една благовъзпитана млада дама. Накратко казано, една сутрин се събудих в задния двор на някаква непозната къща, повръщащ и мръсен, без пари и без никакъв спомен за предишната нощ. Не съм сигурен как се завлякох вкъщи, но когато стигнах там, припаднах отново. В продължение на седмица ту губех съзнание, ту идвах отново на себе си, а когато най-накрая останах с ясно съзнание, научих, че едва не съм умрял от треска, която съм прихванал от спането навън. И именно тогава разбрах, че трябва да се променя.