Посегнах към ръката му, ясно давайки си сметка, че щеше да има всевъзможни неприятни последици, ако някой видеше жеста. Но не можах да се сдържа, не и когато болката от миналото му гореше така силно в очите му. Винаги ми се струваше уместно, че ослепително привлекателната му външност бе съчетана със спокойно и приятелско държание, така че бе изненадващо, че този болезнен момент почти подчертаваше красотата му. Правеше го истински.
— Благодаря ти, че ми каза това, Гидиън, — както и че ми се довери достатъчно, за да ми го разкажеш. Знам колко трудно е да говорим за по-тъмните части от миналото си.
Гидиън наведе очи към ръцете ни, оглеждайки ги замислено, преди да отговори:
— Тогава ти е ясно защо положих толкова старания да се преборя със светските развлечения и да се потопя в изучаването на Урос — и защо имам нужда да накарам и други да го разберат.
— Наистина разбирам. Но не разбирам какво толкова нередно има в това да споделиш посланието си по начин, който е по-лесен за схващане — дори ако е, да, опростен. Ако наистина искаш хората да разберат, средството има ли значение?
Замислеността му отново се смени с веселост и разведри настроението около нас.
— Разбираш ли, именно затова имам нужда от теб, Тамзин. Не че вече съм напълно съгласен с този начин на мислене. Много харесвам обаче начина, по който мислиш за това. Знаеш как да стигаш до хората и бихме могли да направим удивителни неща, за да сбъднем мечтата ми.
— Оказваш ми твърде голямо доверие. Отново. — Никой от нас не беше говорил за негласното му предположение досега най-вече защото Ванеса беше изместила вниманието от него. — А и във всеки случай е невъзможно.
— Ами ако не е? — Той стисна ръката ми и пристъпи по-близо. — Ами ако…
Думите му бяха погълнати от разнесъл се откъм гората рев. Това беше единственото, което ни предупреди, преди от нея да се втурнат четирима конници, загърнати в карирани вълнени наметки в ярки цветове. Двама държаха пищови, а двама носеха хладни оръжия. Лицата на всичките бяха оцветени с ивици синя боя. Яздеха към групичката деца: насочили бяха оръжията си право напред. Рязко изтръгнах ръката си от тази на Гидиън и се отскубнах, хвърляйки се пред децата, докато ездачите спряха с буксуване в снега. Препънах се, възвърнах си равновесието и дадох знак на децата да застанат още по-плътно зад мен. Някои пищяха или хленчеха. Няколко възкликнаха:
— Икори! Икори!
Икори ли? Да, предполагах, че тези мъже наистина изглеждаха като икорите в учебниците ми чак до буйните прически, в които бяха вдигнати червените и русите им коси. Трябваше ми обаче един миг да направя връзката, защото през последните няколко седмици образите на икорите, които рисувах в ума си, бяха заместени от Орла и приятелите й в техните прости, практични дрехи за път от кожа и вълна.
Ездачите скочиха от конете си и тръгнаха напред към нас с все още насочени в готовност оръжия. Останах на мястото си, превръщайки себе си в първото препятствие, което щяха да срещнат.
— Какво искате? — запитах настоятелно.
— Не… не мърдай, осфридианско момиче — нареди един, като вдигна кама към гърлото ми. Ризата му от кариран вълнен плат беше разтворена отпред, разголвайки гръд, също оцветена със синя боя от сърпица. Един от спътниците му започна да се движи сред разпръснатите по-нататък деца, за да ни събере заедно.
— Чакайте — каза Гидиън. С периферното си зрение го видях да бърза към мен. — Няма нужда от враждебни действия. Между нашите хора има мир…
Един икори с червена коса сграбчи Гидиън за предницата на палтото и го запрати на земята.
— Не! — извиках. Понечих да тръгна към него, но острието ме спря.
Още ахвания и писъци се разнесоха откъм децата. Злобно ухилен, мъжът икори подпря обутия си в ботуш крак на скулата на Гидиън и го натика в снега. Из тялото ми се разля неподправен страх — не за самата мен, а за него и децата. Очите ми зашариха трескаво наоколо, докато търсех начин да помогна.
— Имате ли злато? — излая един от мъжете. — Дайте ни злато.
Мъжът, който беше насочил острието си в мен, добави:
— Дайте ни злато, ние не убива жена.