— Аз… нямам… злато — каза Гидиън. — Но ако ми позволите да се изправя, ще ви дам каквото имам.
Нападателят му се дръпна назад и Гидиън бавно се надигна. Те застанаха нащрек, когато бръкна в джобовете си, но той извади единствено една шепа смесени сребърни и медни монети. Червенокосият ги грабна:
— Още.
— Само това имам — каза Гидиън. — Кълна се в Урос.
Онзи икори ме погледна очаквателно.
— Нямам абсолютно никакви пари. Нито пък те — възкликнах, като видях един от мъжете да оглежда децата.
— Има ли нещо, с което можем да ви помогнем? — попита Гидиън. — Трябва ли ви храна?
И корите се спогледаха:
— Да — каза един. — Дайте ни храна. Дайте ни други ценни неща.
Ценни неща? Тези хора явно нямаха представа кого ограбват. Наследниците на Урос не бяха точно от типа хора, които се разхождат накипрени в коприна и накити. При настояването на икорите обаче събрахме училищните чанти на всички деца, а после зачакахме под бдителния поглед на един мъж, въоръжен с пищов, докато другите трима претърсваха купчината. Гидиън пристъпи по-близо, като се вмъкна между мен и нападателите пи, за да ме предпази.
Единствената храна, която имахме, се състоеше от няколко скромни дребни закуски, изпратени от родителите, и беше моментално конфискувана, както и всичко с поне малка стойност. Стоманена манерка. Чанта е месингова закопчалка. Буквар с корица, изработена от украсено с резба черешово дърво. Когато приключиха с чантите, икорите ни претърсиха по-внимателно. Предметите, изработени от кожа — маншони и шапки — бяха взети заедно с всичко метално, което беше по-голямо от копче. Токи за колани, закопчалки за наметки.
Ние с Гидиън не се опитвахме да спрем икорите и постоянно уверявахме децата, че това ще свърши скоро, че трябва само да са неподвижни и тихи, че няма да пострадаме. Това уверение бе подкопано донякъде от икорите, които изпитваха извратено удоволствие да се зъбят и ръмжат на децата.
— Моля ви — каза Гидиън, след като и последното дете беше претърсено. — Вече имате всичко. Пуснете ни. Това са невинни деца и искаме само мир.
Мъжът икори, който най-напред ме беше заговорил, изсумтя:
— Само страхливец иска мир.
Наистина обаче изглеждаше, че отстъпваха. Приготвиха конете си и прибраха плячката в торби. Двама трепереха и разтриваха ръцете си. Осмелих се да мисля, че този кошмар може и да е приключил, когато елин икори забеляза, че е пропуснал обточеното с кожички палто на едно момче.
— Сваляй, сваляй — нареди той. Извисяваше се над всички и имаше гъста руса брада. Момчето застина: при звука на този гръмлив глас лицето му стана бяло като снега. Озъбен, мъжът икори сграбчи момчето за раменете и го разтърси. Едно повтаряне на заповедта само ужаси малката жертва още повече и аз си пробих път до тях.
— Достатъчно! — изкрещях. — Как може да очаквате бедното създание да направи каквото и да е? Плашите го до смърт. Нека аз го направя.
Мъжът икори ме изгледа гневно, но изчака, докато се наведох и бързо разкопчах палтото.
— Няма от какво да се страхуваш, Алън. Нека просто да приключим с това, за да може тези господа да си тръгнат.
Вместо да го успокоят, думите ми оказаха точно обратното въздействие. Алън започна да се бори с мен, като дръпна обратно палтото.
— Не, не! Мама направи това, а сега е при ангелите! Не може да го вземат!
— Тихо — казах, виждайки, че едрият икори се готви да се намеси. — Майка ти е в рая и няма да се сърди. Ще се гордее какво смело и жертвоготовно момче си.
— Не може да го вземат!
С късащо се сърце най-накрая изтръгнах палтото от него и го подадох на мъжа икори. Когато той понечи да се обърне, Алън изкрещя:
— Ще гориш в ада на Озиел с всички други неверници! Елизиел ще те осъди и всичките ти потомци ще страдат до края на времето!
Мъжът икори удари Алън с опакото на ръката си с едно плавно движение и момчето политна. Лицето на едрия мъж беше почервеняло от гняв, ноздрите му се издуваха. Втурна се към мястото, където Алън беше паднал на земята, и посегна напред. Вмъкнах се между тях и блъснах мъжа икори в гърдите.
— Тамзин! — възкликна Гидиън. Един икори го сграбчи за ръката, докато той се опитваше да се добере до мен.
— Пуснете го, той е момче! — изкрещях. — Взехте палтото и доста добра плячка. Не е нужно да удължавате това. — Очите на мъжа икори още горяха от ярост и той не помръдна. Смъкнах рязко ръкавиците си. — Ето — пропуснахте тези. Как ви се струва този трофей? Сега вземете каквото имате и си вървете у дома.