Нямах кой знае какви предложения, но определено започвах да си съставям мислен списък от въпроси, докато времето минаваше. Нападението при езерцето още ми се струваше нереално. На моменти емоциите, които бях изпитвала по време на онзи ужасяващ епизод, връхлитаха върху мен с пълна сила и яснота. Започвах да се потя, а пулсът ми препускаше. Друг път си спомнях събитията толкова безстрастно, сякаш това се беше случило на някого другиго, а не на мен — все едно беше просто история, която чувах или четях. И в онези мигове на по-голямо хладнокръвие нещо в целия сблъсък ми се струваше… необичайно. Но не можех да схвана точно по какъв начин. В края на краищата всичко беше просто и ясно, нали? Бяхме ограбени от мъже, които изглеждаха точно така, както в нашите учебници се твърдеше, че изглеждат икорите. Именно това ме смущаваше обаче — защото те изобщо не бяха изглеждали като икорите, които в действителност бях срещала.
В далечния край на църквата децата, които бяха ходили да се пързалят с шейни, седяха на пода. Те не бяха свидетелствали, но съветът искаше да са на разположение, в случай че възникнат въпроси. Изглеждаха още по-уморени, отколкото се чувствах аз, докато седяха сгушени до стената, и лицата на повечето бяха изпълнени с безпокойство. Искаше ми се да можеха да им позволят да се приберат у дома и да бъдат утешени от родителите си.
— Добре е поне да вечерят — промърморих.
Гидиън наклони глава към мен:
— Хмм?
Кимнах към децата и прошепнах в отговор:
— Сигурна съм, че умират от глад.
Той се вгледа внимателно в тях за няколко секунди, а после, с промърморени извинения към онези, които седяха близо до нас, се измъкна от редицата скамейки. Приближи се до една жена с вид на матрона, която стоеше близо до децата, и прошепна нещо в ухото й. Тя кимна и излезе от църквата, като се върна десет минути по-късно с кошница с хляб, който раздаде на признателните малки получатели.
Когато Гидиън седна отново до мен, му хвърлих усмивка, на която той отговори подобаващо. С внезапния и драматичен развой на следобеда спомените за по-хубавите му мигове бяха изтикани настрана. Сега умът ми се насочи обратно към мисълта колко топло се беше държал Гидиън с децата. Беше толкова загрижен за нуждите им, докато играеха, колкото и сега за вечерята им.
Докато растях, винаги знаех, че съм извадила късмет да имам баща като моя. Много от мъжете, които живееха близо до нас, обичаха силно семействата си, но бяха оставили по-голямата част от оглеждането на децата — особено емоционалните страни — на съпругите си. Баща ми обаче, независимо какво друго ставаше в неговия свят, беше сериозно обвързан с живота и нуждите ни.
Осъзнах, че Гидиън щеше да бъде същият спрямо децата си. През последната година се бях съсредоточила върху намирането на съпруг, достатъчно заможен, за да даде на Мери живота, който тя заслужаваше. Стига това да беше сигурно, бях приела, че може да не се омъжа по любов. Нямах нужда от нея и можех да бъда доволна в едно домакинство, в което съпругът ми ме харесваше и уважаваше. Но какво за Мери? Дали за нея беше достатъчно да има доведен баща, който я харесваше и уважаваше? Дали допусках критична грешка, като не превръщах един любящ и привързан доведен баща в толкова голям приоритет, както медицината и образованието?
Въздъхнах и насочих вниманието си обратно към обсъжданията. Вратата се отвори отново, донасяйки селен полъх на мразовит въздух, и едно внезапно появило се червено петно неминуемо привлече погледа в тази стая, пълна с убити цветове. Яго Робинсън влезе вътре, като влачеше крака, и изтупа снега от ботушите си, преди да си намери ненабиващо се на очи място, където да застане до неколцина фермери. Имаше вид, сякаш не се беше бръснал от няколко дни, а шапката му беше по-измачкана от всякога. Кога се бе върнал? Беше заменил безгрижното си изражение с много по-мрачно и следеше обсъждането зорко като ястреб.
— Докато фортът успее да изпрати подкрепление, предлагам да поставим собствени постове из района. Едва ли може да се каже, че онези деца са си играели насред пустошта. Били са съвсем близо до покрайнините на града! Не можем да допуснем икорите отново да се промъкнат толкова близо.
Това изказване на главния член на съвета предизвика ръкопляскане и одобрителни викове, макар че един боязлив мъж предложи: