Вечеряхме оскъдно със студени остатъци, а после, след кратка молитва, с приятелките ми бяхме отпратени на тавана, докато Самюъл, Гидиън и Дайна седнаха да се съвещават край огъня. Качих се по стълбите с натежало сърце, знаейки, че залогът е бъдещето ми.
На другата сутрин, когато се събрахме за закуска, Дайна ми каза:
— Имаш късмет. Гидиън се застъпи за теб и ни убеди да си затворим очите за твоето нарушение на етикета в църквата снощи, защото беше част от разследване.
Гидиън, който вече седеше на масата, всъщност не изглеждаше като човек, който е постигнал победа. Докато отивах да заема собственото си място, Дайна вдигна ръка да ме спре.
— Това обаче не ти опрощава простъпките на кражбата, суетата, измамата и немарливостта.
— На мен ли? — Това беше единственото, което се сетих да кажа, понеже тя, изглежда, ме беше объркала с някого другиго.
Дайна отмяташе обвиненията на пръсти:
— Немарливост заради това, че изгуби ръкавиците си. Измама, задето не го призна. Суета, задето носиш такива ярки и биещи на очи ръкавици на тяхно място. И кражба, задето си ги отмъкнала.
— Как… как може да е кражба, когато това бяха собствените ни вещи?
— Достъпът до онзи товар ви беше забранен — каза Самюъл рязко. — В момента е в наше владение.
— Това го превръща в кражба? — Преместих стъписано поглед между двамата. — Това е абсурдно и вие го знаете.
Дайна посочи стола ми:
— Отнеси го до печката и изчакай, докато ние, останалите, приключим. Тази сутрин няма да ядеш.
Отворих уста да възразя, а после размислих. Чудесно. Ако смятаха да ме накарат да пропусна закуската заради някакви скалъпени обвинения, щях да го направя с достойнство. Щях да им покажа как всъщност се държи един принципен и силен човек. Но о, бях толкова гладна.
Семейство Коул продължиха, сякаш беше обикновен ден, въпреки че всички други на масата имаха унили изражения.
— Прочетох проповедта ти за почтеността — спомена Самюъл на Гидиън. — Това е една от най-хубавите, които си писал.
— Благодаря — промърмори Гидиън, забил поглед в храната си.
— Хареса ми начинът, по който обясняваше как измамата хвърля сянка върху семействата и общностите. В по-голямата си част обаче проповедта ти се съсредоточава само върху това как неща като честността и почтеността подобряват живота. Може би да помислиш да добавиш един пасаж за наказанието на крал Линус, за да покажеш докъде води измамата.
Веждите на Гидиън се повдигнаха:
— Крал Линус умира в яма със скорпиони.
— Точно. Важно е да мотивираш хората.
Отчаяно исках да говоря с Гидиън за станалото снощи, а също и да разбера дали можеше да измисли начин да се намеси в последната минута преди наказанието на Ванеса утре. Дайна обаче ни придружи до града и нямах шанс да говоря с него насаме. Гидиън се раздели с нас на площада, след като ми отправи продължителен, търсещ поглед. Отговорих с измъчена усмивка, а после се обърнах в посоката на училището.
— Не, няма да ходиш там днес — каза Дайна.
— Отново с прането ли се заемам? — Дамарис и Уинифред бяха потеглили за обичайните си задачи, но може би бяха наели някого другиго за предишното място на Ванеса.
— Не. Ела с мен.
Дайна тръгна отривисто през площада със самодоволство, което намерих за обезпокоително. Последвах я до един жилищен район и загледах с растящ ужас как почука на вратата на една от по-големите къщи. Една жена, която познавах бегло по лице, но не бях срещала, отвори и припряно ни направи знак да влезем. Не ни запознаха и се запитах дали ми е възложено да й помагам. Докато минавахме през изключително добре поддържания дом обаче, не ми се стори да й е нужна кой знае каква помощ за вършенето на домакинските задължения.
Най-после стигнахме до далечния край на къщата и влязох в стая, която изглеждаше като пристроена към първоначалната сграда. Имаше стени, които бяха още груби и неизмазани, и пръстен под, посипан със слама. Тесен правоъгълен прозорец близо до тавана осигуряваше светлина по същия начин, както прозорците на църквата. Този прозорец обаче беше покрит с намаслена хартия вместо стъкло и светлината беше по-приглушена.
Огледах странната стая и попитах: — Какво е…