Но какво да правя сега? Не можех да се заставя да напиша онова проклето признание. Какво щяха да ми направят, ако не станеше готово навреме? Да ме осъдят на още четири дни с оскъдна храна? Да ме оставят да умра от глад? Ритнах гневно стената: нямах понятие как е най-добре да постъпя. Бях се примирила с толкова много неща в Констанси. Мислех, че съм била търпелива. Мислех, че съм била благоразумна — всъщност повече от благоразумна. И в какво положение ме бе оставило това?
Прекарах по-голямата част от деня, люшкайки се между отчаянието и гнева. Сядах прегърбена на земята и се свивах на кълбо: искаше ми се никога да не бях стъпвала в Адория или да не бях чувала за Бляскавия двор. Но след като минеше достатъчно време, отново се разпалвах и започвах да обикалям из малката стая, като крещях и блъсках. Предвид факта, че къщата бе с изглед към площада, ми се струваше невероятно някой да ме чуе. Тази стая беше в задната част на къщата, а постройката беше дълга. Всъщност, като си спомних килера за провизии и коридора, през който бях минала, за да стигна тук, се съмнявах, че дори обитателите на къщата щяха да ме чуят.
Накрая, когато светлината започна да гасне, най-после използвах хартията — за да напиша писмо на Мери. Когато свърших, го пъхнах в джоба си, позволих си една хапка от хляба за утре, а после загледах как стаята потъва в тъмнина.
Пръстеният под ме безпокоеше по-малко, отколкото студът. Стаята нямаше изолация и пролуките в хартията, с която бяха запечатани прозорците, пропускаха вятъра вътре. Събрах около себе си колкото сено можах, и спах сгушена до стената, която стаята делеше с останалата част от къщата. Будих се често през нощта, посягайки към несъществуващо одеяло.
На другата сутрин се събудих изстинала и схваната, гледайки как дъхът ми образува облачета във въздуха. Досега Ванеса вероятно вече седеше пред църквата. Ярката светлина на хартиения прозорец предполагаше, че денят е ясен, така че поне нямаше да е принудена да търпи дъжд или сняг. Острият и студен вятър от нощес също беше отслабнал и имах чувството, че стоя на пост с нея, докато седях прегърбена в един ъгъл и разтривах ръце. Когато най-сетне чух църковната камбана да звъни, изпуснах лека въздишка на облекчение. Поне този етап от наказанието й беше приключил. Сега само трябваше да прочете признанието си. Ако затворничеството ми имаше някаква положителна страна, тя беше, че нямаше да ми се наложи да ставам свидетелка как се признава за виновна, задето е взела книга, която всъщност не беше взимала. Не знаех дали щях да мога да седя там и да изтърпя това. Най-вероятно щях да изтичам при нея и да излея гнева си към тълпата.
Това ли щях да направя, когато ми дойдеше времето? Дали щях да застана там и да отправя към тях гневна тирада за лицемерните им, тесногръди порядки? Или аз също щях да се покоря, смирено правейки каквото ми се казва, за да се приближа с още един ден до Кейп Триумф? Да се приближа с още един ден до Мери? Един миг на унижение пред хора, които нямаше да видя никога повече, беше малка цена, за да се събера отново с дъщеря си. Дори отрязването на косата ми беше нищожна цена.
Само дето бях сигурна, че тази част беше добавена лично от Дайна. Постоянно чувах обвинения в суетност, откакто бях тук, но никой друг не се разхождаше наоколо с остригана глава.
Бавно и мъчително отмина още един дълъг ден. Дадох воля на гнева си още малко, сега вече изпаднала в летаргия заради липсата на храна и сън. Отново написах писмо на Мери, но не направих опит да съставя признание. Нямаше да имам нищо против да чета от книгите, за да минава времето, но устоях от чист инат.
Третият ден мина по-бързо най-вече защото постоянно се унасях. Лишенията и студът бяха изсмукали силите ми, превръщайки умората ми в изтощение. Мислите ми бяха притъпени, а понякога ми се завиваше свят, ако се изправех твърде бързо. Нямах нужната енергия, за да пиша на Мери, и знаех, че би трябвало да поработя върху признанието, докато още имах някакъв разум. Но така и не взех писалката.
Защо? Какво доказваш? — запитах се, когато падна здрач. Лежах на пода с ръце под главата и гледах как сенките играят из стаята. Преглътни гордостта си, изповядай се, отрежи косата си и продължавай нататък. Това е единственият път към Мери.
Не, не беше. Може би все още разполагах с Яго и икорите… но нямаше да знам със сигурност, докато не се измъкнех оттук. А за да направя това, щеше да ми се наложи да играя играта на Дайна. А дали щеше?
Бавно се надигнах до седнало положение и огледах прозореца. Беше прекалено висок, за да го стигна. Нямаше къде да се захвана с ръце за стената. Нямаше нищо, което можех да натрупам, за да се изкатеря по него. Но можех да се побера в онзи прозорец.