Мислих за това, докато здрачът отстъпи място на нощта. Лунната светлина хвърляше в прозореца съвсем слабо сияние, което не се беше случило предишните две нощи. Сигурно са били облачни. Все още беше трудно да се види останалата част от стаята и аз се движех бавно из нея, като опипвах и преценявах с какво разполагам. В ума ми се оформяха наченките на план — план, който щеше да влоши положението още повече, ако се провалеше.
— Но няма — промърморих, като си свалих наметката. Стиснах зъби срещу студа и хванах здраво плата, опитвайки се да го разкъсам. Той удържа, както бях очаквала, затова забих няколко пъти писалката в наметката, правейки дупки, които да ми дадат опора. Бавно, мъчително накъсах вълната на ивици, широки по около два инча. След това започнах да късам полата на роклята си. Накъсах две трети от нея на още ивици плат, преди да преценя, че имам достатъчно. Навързах всичките една за друга и се почувствах доста горда от „въжето“, което бях измайсторила.
Но физическото усилие си беше казало думата. Отдадох се на кратък отдих, за да си възвърна силите, и безсрамно изядох всичкия си останал хляб. После се залових отново за работа.
С извинения към ангелите, започнах да мятам свещени текстове към прозореца. Някои пропуснаха целта, два отскочиха от намаслената хартия, но един попадна точно където трябваше. Ъглите му разкъсаха хартията и направиха малка дупка. Оттам се оказа относително лесно да разширя дупката и да изблъскам повечето хартия. Когато останах удовлетворена от отвора, метнах всички останали книги навън.
Това изискваше нова почивка. Когато успях да се измъкна от нея, отпих последна дълбока глътка вода, а после излях кацата навън. Водата се разля по сеното и глината и аз трепнах при това прахосничество. После завързах единия край на платненото въже за една от дръжките на кацата. Кацата беше тясна и овална. Ако дългата страна беше хоризонтално обърната към прозореца, кацата щеше да мине през отвора. Ако беше перпендикулярно обърната, нямаше.
Първите ми дванайсетина опита да метна кацата през прозореца, се провалиха. При повечето не тя не стигна достатъчно високо. Когато най-после успях да я хвърля на подходящата височина, кацата се беше завъртяла и не можеше да мине през прозореца. В този момент спрях, за да си почина, и се свих на изкаляния под. Стаята се люлееше, мускулите ми бяха изтощени. С огромно усилие се принудих да стана и се заех отново със задачата си. След още няколко несполучливи хвърляния най-сетне направих всичко както трябва, и кацата плавно излетя навън. Победата обаче не беше трайна, защото, когато започнах да навивам и прибирам въжето, кацата се върна право горе с него.
Това със сигурност не беше начинът, по който си бях представяла, че ще действа импровизираната ми кука за захващане. А всеки провал беше шумен, тъй като означаваше, че металната каца се е ударила в стената. Напълно очаквах някой вътре в къщата или отвън пред нея да ме открие. Най-накрая обаче кацата се приземи отвън за втори път и сега я дръпнах нагоре бавно, като се уверих, че стои обърната така, че да не се хлъзне веднага обратно вътре. Когато кацата беше закрепена напряко на един ъгъл на прозореца и не се върна, щом я дръпнах, предпазливо си покатерих по въжето и се спуснах без помен от грациозност навън през прозореца.
Приземих се тежко в снега, който беше с трийсет сантиметра по-дълбок, отколкото когато бях дошла тук. Кацата се стовари с трясък до мен и аз я преобърнах, докато оглеждах разпилените книги. Наистина нямах полза от тях, но ми се струваше жалко да ги зарежа. Освен това не исках никой от инструментите на бягството ми да бъде открит. Използвайки кацата като кошница, натрупах текстовете и въжето в нея, а после се опитах да се изправя. Всичко се завъртя около мен и трябваше бързо да се хвана за стената на къщата, за да се удържа и да не падна. Затворих очи, като си поемах дъх и си връщах равновесието.
Остани силна, Тамзин. Още не си победена.
Вкопчвайки се в каквито оскъдни запаси от енергия успях, повдигнах кацата и се отправих навън. Досега сигурно вече бе посред нощ. Очаквах да мина лесно през Констанси и бях изненадана да забележа няколко мъже да сноват наоколо. Постове, които бяха нащрек за икори, осъзнах. Беше ми необходимо известно старание да ги избегна, но не беше особено трудно. А веднага щом се отправих по пътя край потока, нито веднъж не видях някого другиго.