По време на пътуването нямах почти никакво усещане за време или заобикаляща ме околност. Всичко в мен беше съсредоточено върху задачата да продължавам по пътя. Още една стъпка, още една стъпка. Отново и отново си повтарях това. Крайниците ми натежаха и ми беше трудно да вървя в права линия. Постоянно се поправях, неведнъж се препъвах и книгите политаха.
Толкова много пъти ми се искаше да спра, но се боях, че няма да тръгна никога повече. Така че продължавах нататък, движена от мисли за Мери и топъл огън и злобно съскащата Дайна.
Ако облаците бяха скрили непълната луна, в обърканото си състояние можеше и да не намеря имота на Яго. Но двата хамбара се открояваха рязко в бледата светлина и аз продължих упорито въпреки студа и изтощението да вървя забързано към тъмната малка къща. Потропах рязко три пъти по вратата с кокалчетата на пръстите си, а после зачаках с тракащи зъби.
— Кой е там? — разнесе се приглушен глас.
— Тамзин.
Последва дълго мълчание и аз затворих очи, мислейки си, че като нищо можеше да заспя там. Най-сетне Яго отвори вратата с фенер в ръка точно когато един глас зад мен излая:
— Замръзни!
— Всичко е наред, Арно — каза Яго. Вгледа се внимателно в мен на златистата светлина на фенера. — И бих казал, че тя вече замръзва.
Рязко пробудена, се обърнах и открих зад гърба си едрия белсианец. Той заобиколи верандата с пушка в ръка. Когато ме позна, веднага свали оръжието.
— Госпожице Тамзин! Не ви познах.
Яго ме побутна навътре.
— Всичко е наред. Можеш да се върнеш в обора — и ти благодаря.
Затрупан огън проблясваше в оранжево в огнището на Яго и аз се запътих право към него, като пътьом пуснах кацата. Чувствах се вцепенена и глупава и дори когато се отпуснах на колене, светът постоянно се люлееше и въртеше. Ако можех просто да се стопля, щях да мога да мисля ясно. Сгуших се по-близо до огъня, топлината му бавно се разля по кожата ми. След последните ми няколко дни на сурово съществуване ярките пламъци ми се струваха почти дружелюбни като отдавнашни познайници, приветстващи ме с „добре дошла“ у дома. По-близо и по-близо, и…
— Ей, стой. — Яго улови ръката ми над лакътя и ме дръпна назад. — Будна ли си?
Примигнах няколко пъти:
— Какво?
Той загърна раменете ми в тежко одеяло и надникна в лицето ми:
— За малко да паднеш в огъня. Какво правиш тук навън без наметка и… За бога. Какво е станало с роклята ти?
Потърсих опипом кацата и посочих:
— Там вътре.
Яго се наведе над нея и повдигна вежда при вида на съдържанието. Не каза нищо, а вместо това ми донесе вода в тенекиено канче. Изпих я цялата наведнъж и помолих за още.
— Щях да пия повече по-рано, ако знаех, че просто ще я излея. Но си мислех, че трябва да запазя малко за утре.
— За какво говориш?
Защо мисленето беше толкова трудно? Стаята. Стаята, в която ме изпрати Дайна. Трябваше да напиша признанието, но… Хей!
Яго рязко беше отдръпнал напълненото отново канче:
— В дома на магистрат Латимър ли беше?
— Не знам. Беше на площада. Ще ми върнеш ли това? Толкова съм жадна. И гладна.
— Обзалагам се, че си. Знам какво става там. — Вече не знаех къде е в тъмнината, щом отиде от другата страна на колибата. Когато се върна, носеше малка бутилка и коленичи до мен. — Ще ти стане лошо, като пълниш стомаха си така. Започни бавно.
Той поднесе бутилката към устните ми и сладостта на ябълковия сайдер ме сепна след скорошните ми лишения. След като ми позволи само една малка глътка, той плъзна ръка под раменете ми и ме поведе към сламеника в далечния край на колибата. Настаних се на него с омекнали крака и го оставих да ме покрие с още едно одеяло. Той ми позволи да отпия още една глътка сайдер — по-дълга — преди да легна.
— Не искаш ли да знаеш какво стана? — Зарових се във възглавницата с натежали клепачи.
Той подпъхна завивките около мен по-стабилно:
— Кажи ми утре.
— Бяха ръкавиците…
— Ръкавиците ли?
— Ръкавиците…
Имах чувството, че бях затворила очи само за миг, когато Яго леко разтърси рамото ми:
— Тамзин. Тамзин, събуди се.
— Не. — Претърколих се далече от него и забих лице във възглавницата. — Остави ме да поспя още малко.
— Обяд е.
Стъписана, седнах в леглото и примижах към ярката светлина, която влизаше през прозорците. Облечен в коженото си работно палто и протрита шапка, Яго ми подаде купичка с нещо, което приличаше на овесена каша, обилно залята с мед. Облягайки се назад, с вдигнати към гърдите колене, изчака, докато почти бях преполовила купичката, преди да попита: