— Защо не го замени след това?
— Опитах се. — В гласа му прозвуча искрено съжаление, съвсем различно от безгрижния Яго, когото познавах. — Но не можах да замина за Пейшънс веднага, защото трябваше да се оправя с такава огромна бъркотия в Констанси. Когато най-накрая предприех пътуването, открих, че по-голямата част от запаса на Пейшънс е бил откаран в Уочфул заради избухнала епидемия само няколко дни по-рано. Така че отидох до един баланкуански пункт и успях да намеря малко там. Не е много, но е достатъчно, за да помогне в случай на спешна нужда. Съветът не знае за него — омръзна ми да се занимавам с тях.
— В такъв случай си по-мил към тях, отколкото са били те към теб — заявих.
— „Ако си на правия път и някой го пресече с лошо, не е нужно да се обръщаш. Построй мост над пътеката му и си продължавай по пътя.“ Това е поговорка на икорите.
— Много е благородна — казах. — За нея ли мислеше в онзи момент?
— Не. Просто си мислех, че никой не бива да страда, ако има относително лесен начин да помогна.
— Не звучеше лесно.
— Именно затова казах „относително“.
Усмихнах се, но не можех да се отърся от чувството си за вина:
— Ще ми се Гидиън да ми беше разказал всичко. Съжалявам, задето се съмнявах в теб.
— Ти не знаеше. Вероятно и той не е знаел.
Откровеността и смирението в гласа му пронизаха сърцето ми. Той беше героят в тази история, не злодеят. Седнах в леглото и посегнах към сандъка. Не виждах и докато търсех опипом, без да искам, забих пръст в лицето на Яго. Той нададе приглушен вик от изненада или болка и аз бързо се отдръпнах.
— Извинявай. Опитвах се да напипам ръката ти, да я подържа в жест на… не знам, солидарност. Възхищение.
— Е, това звучи по-логично — каза той. — Разтревожих се, че се опитваш да накърниш добродетелта ми, но това не беше най-добрият подход. А после пък се разтревожих, че ще стане неловко, защото наистина не исках да казвам нищо, в случай че това е някаква напреднала техника, чието усъвършенстване ти е отнело цели часове в Бляскавия двор. Или по-лошо — че е някоя техника, в която си се провалила, и това също щеше да е неловко.
— За бога, Яго. — Тръснах се отново на хълбок. — Всичкото това измисли ли си го? Цялото нещо продължи пет секунди.
— Е, мога да мисля доста бързо. — Неспособен да се справи с последвалото мълчание, той добави: — А… още ли искаш да подържиш ръката ми?
— Ъъ, емоционалният ми момент, в който бях зашеметена от добротата ти, отмина. Искам да кажа, че въпреки това си направил нещо прекрасно.
— О. Добре, но ако си промениш решението, може просто да се прехвърлиш тук. Или пък аз ще дойда при теб. Което от двете е най-лесно.
— Лека нощ, Яго.
Когато минаха няколко минути, помислих, че се е отказал. После:
— Ако искаш да я подържиш друг път, и в това няма нищо лошо.
Изпъшках:
— Ако се съглася, ще ме оставиш ли да спя?
— Лека нощ, Тамзин.
Вторият ни ден мина без произшествия, което беше добре, разбира се, макар че освен това допринесе и за голяма монотонност. На Яго никога не му липсваха теми за обсъждане, но понякога дори той трябваше да си почине от говоренето. Все пак започнах да се наслаждавам на компанията му повече, отколкото очаквах. Без надвисналите над нас призраци на горчивия корен или прекосяването на реката се разбирахме лесно и се установиха истински отношения, макар често да се отклоняваха в опити на единия от нас да види точно колко може да раздразни другия.
Добре беше, че ме разсейваше, защото, когато не разговаряхме, прекарвах повечето си време в размишления. Околността беше станала сурова и гола, горите отстъпваха място на безкрайни снежни низини. Тъй като във външния свят нямаше много за гледане, насочвах мислите си навътре към множеството неизвестности, замъгляващи бъдещето ми. Мери, пътуването на юг, намирането на съпруг, лорандийците и икорите… това бяха много неща, с които да се преборя, особено защото нямах решения за никое от тях.
Възползвах се от почивката ни за обяд, за да напиша едно бързо писмо, и именно тогава едно ужасно, мъчително осъзнаване едва не ме повали.
— Картината! — възкликнах, писалката се изплъзна от ръцете ми. Отскочи от седалката на шейната и се удари в земята. Яго, който се грижеше за конете, я вдигна.