— Какво има?
Прегърбих се напред и зарових лице в ръцете си. Как не ми беше дошло наум по-рано? Когато бурята връхлетя върху Сивата чайка, бях спасила няколко писма и рисунката на Оливия. Всички бяха запазени на сигурно място под дюшека ми на тавана и в самотните мигове измъквах рисунката и се взирах в лицата на близките си. След като ме заключиха в изолация, така и не се бях върнала в къщата на Коул, а рисунката се беше изплъзнала от ума ми след бягството ми с Яго.
Сега той се качи горе и се опита да ме погледне в очите:
— Какво има? — повтори.
Повдигнах глава: дишах накъсано и задъхано, докато се борех да не избухна в истински ридания.
— Няма я! Оставих я у семейство Коул. Това беше последното нещо, което имах от тях — от някого, когото съм обичала… а сега… а сега…
Скочих долу, неспособна да продължа. Отдалечих се бавно, крачейки из лагера ни без истинска посока, докато преглъщах още ридания. Хранех трескавата, ирационална представа, че ако мога да продължа да се движа, някак ще избягам от проблемите си. Яго ме остави, но накрая, смазана от тежестта на това, че всичко работеше срещу мен, се отпуснах на колене и скрих отново лицето си, като този път се предадох на сълзите.
Ръката на Яго се плъзна около мен и ми помогна да се изправя.
— Хайде, хайде, не е хубаво да плачеш на това място. Вятърът ще ти смрази бузите. Ще покрия товарния отсек и можеш да си починеш отзад.
— Не, не. — Извих се, отскубнах се от него и избърсах очи с ръкава си. — Не искам да ни забавям. Да вървим. Вече съм добре.
Никой от двама ни не вярваше в това, не и със забързаното ми дишане и постоянното подсмърчане.
Той не ми попречи да се върна до седалката на шейната, където седнах нещастна и зареях поглед към мрачните и сурови низини: празнотата им беше в тон с онова, което изпитвах отвътре. Как бях забравила за рисунката? Защо изобщо я бях държала в стаята си? Трябваше постоянно да я нося в някой джоб.
— Хей, можеш ли да ми помогнеш? — обади се Яго няколко минути по-късно.
Примигнах още няколко пъти, а после се отправих към него, докато той стоеше до Дъв.
— К-какво? — попитах, без да го поглеждам в очите.
— Можеш ли да ги срешеш вместо мен? Нещо не е наред с ремъка на хамута на Пебъл и ще отнеме цяла вечност, ако трябва да го оправя и после да ги среша.
Бавно погледнах към двата сребристи коня:
— Нямам и понятие как.
— Ето, гледай. — Той извади една кутия от товарния отсек и ми показа инструментите за ресане вътре. След като демонстрира как работят, свали сбруята на конете и приклекна, за да разучи проблема с ремъка на хамута. Предпазливо прокарах гребена по козината на Дъв, като се опитах да имитирам неговите движения. Сивата кобила повдигна глава и аз отскочих назад, страхувайки се, че съм я наранила. Но тя изглеждаше най-вече любопитна и скоро се извърна.
Чувствах се бавна и тромава, докато работех: постоянно се съмнявах в себе си и се връщах назад, за да се уверя, че не съм пропуснала никаква мръсотия или сплъстявано. Яго още се мъчеше да се справи със сбруята, така че не можеше да се каже, че наистина забавям тръгването ни. Когато свърших, козината на Дъв беше лъскава и блестяща и аз отстъпих крачка назад, за да се възхитя на резултатите. Тя тръсна глава, като изпръхтя леко, и ми се иска да мисля, че одобряваше.
След това изчетках козината на Пебъл. Когато свърших с това, попитах:
— Може ли да им сплета гривите?
— Разбира се — каза той, без да вдига очи. — Но не е нужно. Искам да ги избавя най-вече от потта и изтощението. Въпреки това няма да възразят да станат красиви.
Тъй като той още беше зает, прецених, че няма да е лошо да се погрижа и за гривите. Заех се с това така, както решех с четка собствената си коса, а той от време на време ме напътстваше. Имаше някаква странна утеха в това да се грижа за тях. Нещата, с които се борех, обикновено бяха неосезаеми. Да докосвам нещо истинско и солидно и да виждам действителни резултати, ми носеше удовлетворение, каквото сякаш изобщо не получавах напоследък. Когато свърших, потупах всеки от конете поред, а Яго най-сетне се изправи тържествуващо:
— Успях — каза. — Така би трябвало да им е по-леко.
Той ги впрегна отново за нула време, докато аз разчистих останалата част от лагера. Не след дълго отново се плъзгахме през снега, без нито веднъж да споменем пристъпа ми на отчаяние.