— Само защото всичко е можело да свърши още по-зле, не означава, че е минало добре! — извика Люси. — Нищо не е минало добре, абсолютно нищо! — Очите й се напълниха със сълзи и при тази гледка на Пол направо му се скъса сърцето. — Вече от три месеца сме тук и не сме постигнали нищо от това, което бяхме планирали. Дори напротив: направихме така, че всичко да стане още по-лошо! И когато най-сетне се сдобихме с проклетите документи, Пол ги дава просто ей така!
— Може би наистина действах малко прибързано — той отпусна глава върху възглавниците, — но в онзи момент имах чувството, че постъпвам правилно. — И то, защото тогава се чувстваше дяволски близко до смъртта. Не оставаше още много и шпагата на лорд Аластър щеше да го довърши. Но в никакъв случай нямаше да каже това на Люси. — Ако Гидиън е на наша страна, ще разполагаме с още една възможност. След като прочете документите, ще разбере каква е целта ни. — Да се надяваме.
— Но самите ние не знаем какво пише в тези документи! Може да е кодирано или… ох, та ти дори не знаеш какво точно си дал на Гидиън. Лорд Аластър може да ти е пробутал какво ли не: стари сметки, любовни писма, празни листове…
Тази мисъл отдавна бе хрумнала и на Пол, но случилото се не можеше да се върне назад.
— Понякога човек трябва да има малко повече доверие в съдбата — промълви той и му се прииска сам да можеше да повярва на думите си. Но още повече от мисълта, че е възможно да е дал на Гидиън ненужни документи, го измъчваше представата, че момчето може да е отишло с тях право при граф Сен Жермен. Това щеше да означава, че той се е разделил с единствения им коз. Но Гидиън бе казал, че обича Гуендолин, и начинът, по който го беше сторил, бе някак си… убедителен. „Той ми обеща“, искаше да каже Пол, но от устата му излезе само недоловимо шептене.
А и без това щеше да е лъжа. Изобщо не бе успял да чуе отговора на младежа.
— Идеята да се съюзим с Флорентинския алианс беше глупава — чу той да мърмори Люси. Очите му се бяха затворили. Каквото и да му беше дал доктор Харисън, то действаше страшно бързо. — Да, знам, знам — продължи да говори Люси. — Това беше моята глупава идея. Трябваше да вземем нещата в свои ръце.
— Но вие не сте убийци, детето ми — каза лейди Тилни.
— Има ли изобщо някаква разлика от морална гледна точка, дали сам ще убиеш някого, или просто ще го възложиш на друг?
Люси въздъхна тежко, а лейди Тилни енергично възрази:
— Момиче, недей да говориш такива неща! Вие не сте поръчвали ничие убийство, просто сте предали малко информация!
По-младата жена изведнъж заговори с неутешимо отчаяние:
— Пол, наистина сгрешихме за всичко, което можеше да бъде сгрешено. За три месеца пропиляхме толкова много от времето си и от парите на лейди Маргрет, а на всичкото отгоре замесихме и прекалено много хора в тази история.
— Това са парите на лорд Тилни — поправи я лейди Тилни. — Би се изумила, ако знаеше за какви всевъзможни неща пилее парите си. Залаганията на коне и танцьорките са най-безобидните измежду тях. Изобщо не забелязва, че отклонявам малко средства за нашата кауза. Ала ако все пак е усетил, той е достатъчно джентълмен, за да не го прави на въпрос.
— А аз щях много да съжалявам, ако не ме бяхте замесили в тази история — обяви доктор Харисън и се подсмихна. — Тъкмо бях започнал да намирам живота си за леко скучен. Все пак не всеки ден човек си има работа с пътуващи във времето, които идват от бъдещето и знаят всичко по-добре. А и между нас казано: диктаторският стил на господата Де Вилърс и онези от „Пинкертон-Смайт“ направо принуждава човек тайно да се разбунтува.
— Определено — съгласи се лейди Тилни. — Този самонадеян Джонатан заплаши жена си да я заключи вкъщи, ако продължава да симпатизира на суфражетките. — Тя изимитира мъжки сърдит глас. — И какво следва? Да се даде право и на кучетата да гласуват?
— Е, нали затова го заплашихте с плесница — вметна доктор Харисън. — Най-сетне едно чаено парти, на което не умрях от скука.
— Но изобщо не беше така. Аз просто казах, че не мога да гарантирам какво ще направи дясната ми ръка, ако той продължи да се изказва така неподготвено.
— Ако продължи да дрънка такива глупости, бяха дословните ви думи — коригира я докторът. — Знам го със сигурност, защото изключително ме впечатли.
Лейди Тилни се засмя и му подаде ръката си.
— Ще ви придружа до вратата, доктор Харисън.
Пол се опита да отвори очи и да се надигне, за да благодари на лекаря. Не успя да стори нито едното, нито другото.