Всъщност е странно, че едно разбито сърце изобщо може да тупти.
— Чувствам се така, сякаш то се състои от червени остри парченца, които ме прорязват отвътре и карат кръвта ми да изтича! — бях се опитала да обясня на Лесли състоянието на сърцето ми.
Е, добре, това звучеше не по-малко патетично от думите на хриптящия тип от съня ми, но понякога истината е някак си… кичозна.
Лесли бе отвърнала съчувствено:
— Много добре знам как се чувстваш. Когато Макс скъса с мен, в началото също си мислех, че ще умра от мъка. И то от тотален отказ на органите ми да функционират. Защото във всички онези поговорки има нещо вярно: любовта минава през стомаха, разбива сърцето, спира дъха… Но първо, всичко това отминава, второ, работата не е толкова безнадеждна, колкото ти изглежда, и трето, сърцето ти не е от стъкло.
— От камък, не от стъкло — коригирах я, хлипайки. — Сърцето ми е скъпоценен камък, който Гидиън разби на хиляди парчета, точно както във видението на пралеля Мади.
— Звучи някак си готино, но… не! В действителност сърцата са направени от съвсем друг материал. Спокойно можеш да ми вярваш. — Лесли се прокашля и интонацията й стана някак тържествена, сякаш се канеше да ми разкрие най-голямата тайна в световната история. — Става дума за един много по-издръжлив, неразрушим и новосформиращ се материал, произведен по тайна рецепта. — Тя отново се изкашля, за да увеличи напрежението, а аз неволно затаих дъх. — Като марципан! — обяви накрая приятелката ми.
— Марципан ли?
За един кратък миг престанах да хлипам и се усмихнах.
— Да, марципан! — повтори Лесли напълно сериозно. — Онзи хубавия с многото бадеми.
За малко да се разкискам. Но после отново се сетих, че съм най-нещастното момиче на света, и казах, подсмърчайки:
— Ако наистина е така, тогава Гидиън е отхапал част от сърцето ми! И е изгризал цялата шоколадова глазура. Трябваше да го видиш как гледаше, когато…
Преди отново да съм започнала отначало, Лесли въздъхна шумно.
— Гуени, наистина ми е неприятно да го кажа, но твоето хленчене не е от полза за никого. Трябва да престанеш!
— Не го правя нарочно — уверих я. — Просто отвътре ми идва. В един миг съм най-щастливото момиче на света, а в следващия той ми казва, че…
— Добре, Гидиън се е държал като мръсник — бързо ме прекъсна тя. — Макар и да не разбирам защо. Имам предвид, защо влюбените момичета да са по-лесни за контролиране? Бих казала, че е тъкмо обратното. Влюбените момичета са като тиктакащи бомби със закъснител. Човек никога не знае какво ще сторят в следващия миг. Май че Гидиън и неговият приятел-шовинист, графът, яко са се объркали.
— Наистина вярвах, че ме обича, а той само се е преструвал. Това е толкова…
Подло? Жестоко? Изглежда, никоя дума не беше достатъчна да опише чувствата ми.
— О, по дяволите! При други обстоятелства бих ти позволила със седмици да се къпеш в самосъжаление. Но в момента просто не можеш да си го позволиш. Нуждаеш се от енергията си за други цели. Например, за да оцелееш. — Гласът на Лесли прозвуча необичайно строго. — Така че се съвземи!
— И Ксемериус каза същото. Преди да изчезне и да ме остави сама.
— Малкото невидимо чудовище има право! Сега трябва да запазим здравия си разум и да съберем всички факти. Уф, това пък какво беше? Чакай малко, трябва да отворя прозореца, защото Берти изпусна едно от ужасните си пръцкания… лошо куче! Докъде бях стигнала? Да, точно така, трябва да открием какво е скрил дядо ти в къщата ви. — Тонът й се извиси с няколко октави. — Бих казала, че Рафаел се оказа доста полезен. Може би не е чак толкова глупав, колкото ни се струва.
— Сигурно имаш предвид, колкото на теб ти се струва. — Ставаше дума за по-малкия брат на Гидиън, който отскоро посещаваше нашето училище и който бе разкрил, че загадката, оставена от дядо ми, всъщност указваше географски координати, водещи право към нашата къща. — Мен по-скоро живо ме интересува каква част от тайните на пазителите и пътуванията във времето на Гидиън достигат до Рафаел.
— Може би повече, отколкото човек би предположил — отвърна Лесли. — Във всеки случай, не се хвана на приказките ми, че игрите със загадки в момента са последен писък на модата в Лондон. Но беше достатъчно умен, за да не задава въпроси. — След кратка пауза добави: — Той има доста хубави очи.
— Определено.
Очите му наистина бяха хубави, което ми напомни, че Гидиън имаше абсолютно същите — зелени и обрамчени от гъсти тъмни мигли.