— Не че това ме впечатлява по някакъв начин, просто констатирах…
Влюбих се в теб, бе заявил Гидиън напълно сериозно, гледайки ме право в очите. А аз бях отвърнала на погледа му и бях повярвала на всяка дума! Сълзите ми отново започнаха да се стичат и едва успявах да чуя думите на Лесли.
— …но се надявам да е дълго писмо или нещо като дневник, в които дядо ти обяснява всичко, премълчавано от другите, и дори още някои неща. Тогава няма повече да ни се налага да се лутаме на сляпо и най-сетне ще можем да съставим истински план…
Такива очи трябва да бъдат забранени. Или трябва да се постанови закон, според който момчета с толкова красиви очи трябва да ходят само със слънчеви очила, освен ако, за компенсация, нямаха огромни щръкнали уши или…
— Гуени? Да не би отново да цивриш? — Сега Лесли звучеше точно като госпожа Каунтър, учителката ни по география, когато някой й кажеше, че за съжаление, е забравил домашното си. — Скъпа, това не е добре! Трябва да престанеш да забиваш отново и отново камата в нараненото си сърце! Сега трябва…
— …да запазим здравия си разум! Напълно си права.
Въпреки усилията, които ми костваше, се опитах да избия от главата си спомените за очите на Гидиън и да придам поне малко увереност на гласа си. Просто дължах това на Лесли. В крайна сметка тя ме подкрепяше дни наред, без да поставя каквито и да било условия. Затова, преди да приключим разговора, трябваше непременно да й кажа колко съм щастлива, че ми е истинска приятелка. (Макар че пак започнах мъничко да плача, но този път от умиление.)
— И аз се радвам, че си до мен — увери ме тя. — Животът ми без теб щеше да е толкова скучен.
Когато приключихме, бе малко преди полунощ и действително за няколко минути се бях почувствала по-добре, но сега, в 3:10 часа, много ми се искаше пак да й се обадя, за да предъвчем отново всичко отначало.
По природа не бях чак такава ревла, но просто за първи път през живота си страдах от любовна мъка. Истинска любовна мъка, имам предвид. От онази, която наистина боли. Покрай нея всички други неща минават на заден план. Дори оцеляването се превръщаше в маловажен въпрос. Честно, в този миг мисълта за смъртта дори не беше неприятна. В крайна сметка нямаше да съм първата, починала от разбито сърце, в това отношение се намирах в добра компания: Малката русалка, Жулиета, Покахонтас, Дамата с камелиите, мадам Бътерфлай — а сега и аз, Гуендолин Шепърд. Хубавото беше, че можех да си спестя номера с камата (в сърцето), защото, съдейки по това, колко окаяно се чувствах, сигурно вече се бях заразила с белодробна туберкулоза, от която се умираше много по-живописно. Ще лежа върху леглото си бледа и красива като Снежанка, с коса — разстлана върху възглавниците. Гидиън ще коленичи до мен и горчиво ще се разкайва за онова, което ми стори, когато прошепна последните си думи…
Но преди това спешно трябваше да отида до тоалетната. В нашето семейство ментовият чай с много захар и лимон бе нещо като универсално лечебно средство срещу мъка и тъга и аз бях изпила цяла кана. Когато се прибрах, на мама веднага й бе направило впечатление, че не се чувствам добре. Това не бе кой знае какво постижение, защото от прекаления плач приличах на заек албинос. Тя със сигурност нямаше да ми повярва, че на път за къщи е трябвало да режа лук в лимузината, каквото оправдание бе предложил да използвам Ксемериус.
— Да не би проклетите пазители да са ти сторили нещо? Какво се е случило? — бе попитала тя и бе успяла да изглежда едновременно състрадателно и ужасно ядосано. — Ще убия Фолк, ако…
— Никой нищо не ми е сторил, мамо — бях побързала да я уверя. — И нищо не се е случило.
— Сякаш ще ти повярва! Защо не й пробута историята с лука? Никога не ме слушаш! — тросна ми се Ксемериус и запристъпва тежко с лапите си по пода.
Той беше малък каменен гаргойл с големи уши, крила като на прилеп, дълга люспеста драконова опашка и две малки рогца върху коткоподобна глава. За съжаление, изобщо не беше толкова сладък, колкото изглеждаше, и пак за съжаление, никой освен мен не можеше да чуе безсрамните му коментари и да затвори устата му. Това, че можех да виждам и говоря с гаргойли и всякакви други призраци още от най-ранно детство, бе едната от странните ми способности, с които трябваше да живея. Другата беше още по-странна и самата аз разбрах за нея едва преди две седмици, а именно, че принадлежа към един — таен! — кръг от дванайсет пътуващи във времето и че трябва ежедневно да отскачам в миналото за няколко часа. Всъщност проклятието — упс, грешка! — дарбата да можеш да пътуваш във времето трябваше да бъде наследена от братовчедка ми Шарлот, която бе много по-подходяща за целта, но в действителност се оказа, че аз съм „късметлийката“. За което от самото начало трябваше да се досетя, защото все на мен се падаше Черния Петър. При коледните томболи в училище все аз изтеглях имената на учителите (а какво, за бога, можеш да подариш на учител?), ако имах билети за концерт, със сигурност се разболявах (дори и по време на ваканциите), а когато исках да изглеждам особено добре, ми излизаше пъпка на челото, голяма колкото трето око.