Господин Уитман повдигна вежда, после изненадващо се усмихна.
— Напълно е възможно да съм те подценил, Гуендолин. Обаче това не е причина ти самата да се надценяваш!
Няколко секунди се взирахме един в друг и изведнъж се почувствах много изтощена. Какъв всъщност бе смисълът от всичките тези преструвки? Ами ако просто предадях на пазителите хронографа и оставех нещата на съдбата им? Някъде в далечния край на съзнанието си чух Лесли да казва: Я се вземи в ръце, ако обичаш, но за какво бе всичко това всъщност? И без това само се лутах в неведение и не напредвах нито крачка. Господин Уитман беше прав: накрая напълно щях да се надценя и да направя нещата още по-лоши. Дори не знаех защо точно си причинявах всичкото това напрежение. Нямаше ли да е по-хубаво да се отърся от отговорността и да оставя някой друг да взема решенията?
— Да? — попита господин Уитман с нежен глас и сега в очите му наистина се появиха топли искри. — Искаш ли да ми кажеш нещо, Гуендолин?
Кой знае, може би действително щях да го направя, ако в този момент към нас не бе пристъпил господин Джордж. С думите: „Гуендолин, защо се бавиш?“, бе сложил край на моментната ми слабост. Учителят ми пак бе изцъкал ядосано с език, но не бе подхванал отново темата в присъствието на господин Джордж.
И ето че сега седях сама в 1953 година върху зеления диван и се борех да възвърна самообладанието си. И надеждата си.
— Знанието е сила — казах през стиснати зъби, опитвайки се да се мотивирам, и отново отворих книгата.
Лукас бе преписал от хрониките предимно бележки от годините 1782 и 1912, защото те, скъпа внучке, са важни години за теб. През септември 1782 е разбит така нареченият Флорентински алианс и е разобличен предателят във Вътрешния кръг на пазителите. Въпреки че не е посочено изрично в хрониките, може да се предположи, че двамата с Гидиън сте замесени в тези събития.
Вдигнах поглед от книгата. Това ли беше указанието за бала, което търсех? Ако бе така, тогава всичко ми беше точно толкова ясно, колкото и преди да го прочета. Благодаря ти, дядо, въздъхнах. Това беше горе-долу толкова полезно, колкото и „пази се от сандвичи с пастърма“. Прелистих следващата страница.
— Само не се плаши — каза един глас зад мен.
Определено това изречение трябваше да се причисли към прочутите последни изречения, които човек чува точно преди да умре. (Веднага след „Тази не е заредена“ и „То иска само да си поиграе“.) Разбира се, че ужасно се изплаших.
— Аз съм. — Гидиън стоеше зад дивана и ми се усмихваше, гледайки надолу към мен. Появата му веднага накара тялото ми да обяви извънредно положение, защото всевъзможни чувства се заблъскаха в него, без да могат да се разберат за конкретна посока. — Господин Уитман си помисли, че малко компания сигурно ще ти се отрази добре — подхвърли той непринудено. — А аз се сетих, че крушката тук спешно трябва да се смени. — Той подхвърли една крушка във въздуха, сякаш е топка за жонглиране, после я хвана и с грациозно движение се пльосна на дивана до мен. — Много удобно си се настанила тук. Кашмирено одеяло! И грозде. Мисля, че си влязла под кожата на госпожа Дженкинс.
Докато зяпах бледото му красиво лице и се опитвах да овладея хаоса от чувства в мен, поне извадих достатъчно присъствие на духа да затворя „Ана Каренина“. Гидиън ме наблюдаваше внимателно, погледът му се плъзна от челото към очите ми и надолу към устните ми. Исках да погледна встрани и да се отдръпна от него, но в същото време не можех да му се нагледам, така че продължих да го зяпам така, сякаш бях зайче, а той — змия.
— Няма ли да получа поне едно „здравей“? — попита той и отново ме погледна в очите. — Нищо, че точно в момента си ми сърдита.
Това, че докато го казваше, се усмихна развеселено, ме изтръгна от вцепенението ми.
— Благодаря, че ми напомни.
Отметнах косата от челото ми, изпънах гръб и отворих книгата ми, този път почти в началото. Просто щях да го игнорирам — да не си мисли, че между нас всичко е наред.
Ала Гидиън не се даваше толкова лесно. Той погледна нагоре към тавана.
— За да сменя крушката, ще трябва да загася осветлението за малко. Тогава за известно време ще стане доста тъмно. — Замълчах си. — Имаш ли фенерче? — Не му отговорих. — От друга страна, изглежда, днес лампата не прави проблеми. Може и да оставим нещата така, а? — Чувствах погледа му, сякаш ме докосваше, но упорито продължавах да се взирам в книгата ми. — Хм, мога ли да си взема малко от гроздето?
Търпението ми ме напусна.
— Да, вземи си, но ме остави да чета на спокойствие! — троснах му се. — Дръж си устата затворена, става ли? Нямам желание да водя тъп и безсмислен разговор с теб.