Вместо отново да подам ръка на лорд Флийт, с танцова стъпка минах покрай лейди Лавиния и Гидиън и се насочих право към Джеймс.
— Моля, всички да се мръднат с по един напред — казах възможно най-любезно, без да обръщам внимание на протестите. Още две смени на стъпките, и ето че се оказах пред Джеймс. — Извинете, само още една смяна на партньора, моля. — Побутнах мармаладеното момиче право в ръцете на мъжа отсреща, после подадох ръка на стъписания Джеймс и се опитах, останала без дъх, отново да вляза в такт с музиката. Хвърлих поглед наляво и установих, че останалите също се престрояваха и продължаваха да танцуват, сякаш нищо не се бе случило. Предпочетох да не поглеждам към Гидиън, а вместо това се втренчих в Джеймс. Направо не беше за вярване, че можех да държа ръката му и че я чувствах топла и жива!
— Създадохте хаос в цялата редица — заяви той обвинително и ме измери с поглед от главата до петите. — И избутахте изключително неучтиво госпожица Амилия далеч от мен.
Да, наистина беше той. Същият високомерен тон, както винаги. Усмихнах му се сияйно.
— Искрено съжалявам, Джеймс, но непременно трябва да… е, трябва да разговарям с вас по един въпрос от изключителна важност.
— Доколкото ми е известно, все още не сме представени един на друг — отвърна той намръщено, докато поставяше изящно единия си крак пред другия.
— Аз съм Пенелъпи Грей от… от провинцията. Но това е без значение. Разполагам с информация от изключително голяма стойност за вас и поради тази причина неотложно трябва да се срещнете с мен. Ако животът ви е мил и ценен — добавих, за да засиля драматичния ефект.
— Какво си въобразявате? — Джеймс ме изгледа смаяно. — Без значение дали сте от провинцията, или не, поведението ви наистина е много неуместно…
— Да — с периферното зрение забелязах настаналия смут, този път в редицата на мъжете, нещо морскозелено се приближаваше с танцова стъпка, — ала е важно все пак да ме изслушате. Става въпрос за жив… става въпрос за… вашия кон, Хектор, ъъъ… сивия жребец. Непременно трябва да се срещнете с мен утре, в 11 часа предобед в Хайд Парк, при моста, който минава над езерото. — Само можех да се надявам, че езерото и мостът са съществували през XVIII век.
— Трябва да се срещна с вас? В Хайд Парк? Заради Хектор?
Джеймс повдигна вежди, които отхвръкнаха нагоре чак до началото на косата му.
Кимнах.
— Извинете! — Гидиън се поклони леко и внимателно избута другия мъж встрани. — Явно тук нещо се е объркало.
— Определено! — отсече Джеймс и се обърна, клатейки глава, към госпожица сливов мармалад, а Гидиън сграбчи ръката ми и доста грубо ме поведе към следващата танцова стъпка.
— Да не си откачила? Какво си замислила този път?
— Само се срещнах с един стар приятел.
Отново се обърнах към Джеймс. Дали ме бе взел на сериозно? Вероятно не. Той продължаваше да клати глава.
— На всяка цена искаш да привлечеш всеобщото внимание, нали? — изсъска Гидиън. — Защо не можеш дори само за три часа да правиш това, което ти се казва?
— Ама че глупав въпрос! Естествено, защото съм жена и думата „благоразумие“ ми е напълно чужда. Освен това ти пръв привлече всеобщото внимание, като танцува с лейди Гърдите-ми-ще-изскочат-всеки-момент-от-роклята.
— Да, но само защото тя… О, я престани!
— Ти престани!
Втренчихме се гневно един в друг, а през това време заглъхнаха и последните звуци от цигулките. Най-сетне! Това сигурно бе най-дългият менует на света! С облекчение приклекнах в реверанс и се обърнах да си ходя, преди Гидиън да е успял да ми подаде ръката си (или по-скоро да сграбчи моята).
Ядосах се на непремисления ми разговор с Джеймс — струваше ми се малко вероятно да се появи на срещата ни в Хайд Парк. Ще трябва да опитам да разговарям с него още веднъж и този път да му кажа истината.
Къде ли беше? Всичките тези тъпи бели мъжки перуки изглеждаха еднакво. Редиците на танцуващите се виеха зигзагообразно в огромната зала и сега се бяхме оказали на съвсем различно място. Протегнах врат над навалицата и се опитах да се ориентирам. Тъкмо си мислех, че съм съзряла червения редингот на Джеймс, когато Гидиън ме хвана за лакътя.