— Остави ме да си ида. Обещавам никога повече да не ме видиш, ако ме пуснеш сега.
— Не мога да го направя — изрече полека Бен. — Под цялата тази мръсотия, която покрива лицето ти, и под тези раздърпани дрехи, които скриват тялото ти, ти си една красива млада жена. Не мога да те изхвърля на улицата, за да продължиш този престъпен живот. Един ден някой ще открие, че не си момче, и тогава какво? Готова ли си да се справиш с това? Ще станеш ли проститутка, ако вече не си, ще използваш ли тялото си, за да си изкарваш прехраната?
— Нямам намерение цял живот да бъда джебчийка. Когато дойде време, ще… ще разбера — довърши тя неумело, не желаейки да каже нищо повече. — Няма нищо, с което ти или друг да може да ми помогне.
— Опазил ме господ от такива упорити, независими и бодливи жени — измърмори неясно Бен.
— И мене от такива арогантни, любопитни мъже — отвърна кисело Тиа. — И откъде да знам, че наистина искаш да ми помогнеш? Не знам нищо за тебе. От това, което знам за мъжете, те са надменни, непоносими грубияни, които искат жената само да им се подчинява. Не ги интересуват чувствата на жената, стига тя да им служи както поискат. Повечето мъже са жестоки, груби животни.
Боднат от предубедената тирада на Тиа, Бен се изкуши да изхвърли малката свадливка обратно на улицата, където очевидно й беше мястото. Но не можеше да го, направи. Независимо дали й харесваше или не, той беше твърдо решен да й помогне да намери друг начин на живот.
— Винаги ли си имала толкова ниско мнение за мъжете? Или говориш специално за мене?
— Ако обувката се хваща… — отвърна тя с леко лукавство в гласа.
Бен въздъхна, толкова ядосан от тази малка вещица, че му се дощя да я разтърси здравата, докато не се върне здравият й разум.
— За твое сведение съм уважаван овцевъд от Нов Южен Уелс, Австралия. И както вече споменах, казвам се Бен Пенрод. Ние с баща ми притежаваме и управляваме — доста успешно, бих добавил — имението Пенрод на река Хоксбъри. Имам брат Деър, снаха Кейси, двама племенници и една племенничка. Дойдох в Англия на почивка.
Тиа не каза нищо, проучвайки Бен през полуспуснатите си клепачи. Честно казано, не знаеше какво да го прави. Не познаваше благородниците, защото дълго време беше живяла сред крадци и всякаква измет. А преди това, от дванадесетгодишна беше пратена в провинцията, където беше живяла почти забравена. Бяха я довели само веднъж в Лондон и това беше денят, когато завинаги се беше разделила с живота, за който беше родена. Доколкото знаеше, никой от приятелите на майка й и баща й днес не би я познал. Освен един.
Нещо у Бен я смущаваше. Той беше твърде красив, твърде мъжествен и тя се чувстваше застрашена от самото му присъствие. Беше сигурна само в едно — трябваше скоро да напусне къщата му. Само като го гледаше, това събуждаше у нея емоции, които не беше знаела, че съществуват. Непознати чувства, които караха тялото й да реагира по странен начин. За първи път в живота си ясно осъзнаваше присъствието на един мъж така, както никога досега, и не беше сигурна, че това й харесва.
Очите й се плъзнаха по гърдите му, отбелязвайки с тревога невероятната ширина на торса му, начина, по който раменете му обтягаха фината материя на жакета, а после спусна поглед по тясната му талия и стройните хълбоци. С непозволена наслада тя продължи да оглежда мускулите на бедрата и онази част от него, която беше предизвикателно сексуална. Очите й се вдигнаха нагоре, когато доловиха несъзнателната му реакция на дръзкото им пътуване по високата му метър и деветдесет фигура.
— Харесва ли ти това, което видя? — проточи Бен. Гласът му бе изпълнен с ленив хумор, което накара Тиа да осъзнае колко дръзко го е оглеждала. — Предполагам, че промяната на позициите е честна игра, защото видях много повече от тебе, отколкото ти от мене.
Силна червенина обагри бузите и шията на Тиа.
— Сега кой се държи грубо?
— Ако мислиш да ме съблазняваш, губиш си времето. Вече имам повече неприятности с жените, отколкото ми трябват.
— Проклет да си! — изкрещя Тиа, връщайки се към уличния език. — Проклето копеле такова! Няма да седя да те слушам как ме обиждаш.
Тя скочи, притискайки плътно кърпата около себе си, докато трескаво търсеше дрехите си.
— Никъде няма да ходиш — изрече твърдо Бен. — Не и преди да реша какво да правя с тебе.
— Не можеш да ме държиш тук против волята ми — нападна го предизвикателно Тиа.
— Мога и ще го направя. В ръцете си ми. Хванах те да ми вземаш парите. Властите много ще се зарадват, ако човек като тебе се махне окончателно от улиците. Сега ще те оставя, да си помислиш за престъпленията си и за наказанието. Междувременно вземи да поспиш, защото утре ще продължим този разговор. — Той стана, за да излезе, внимателно вдигайки от пода мръсните й дрехи, като ги задържа по-далече от себе си, сякаш го оскърбяваха с нещо. — И не си мисли да бягаш. Ще спусна резето от външната страна на вратата, а прозорците са плътно затворени.