— Внимавай какво говориш, хлапе — предупреди я Берта, като се извъртя без никакво предупреждение и цапна Тиа с опакото на дланта си. — Помни, в безопасност си само докато аз казвам, че е така. Много от приятелчетата ми с удоволствие биха научили, че си момиче.
— Прости ми — измърмори Тиа, докато се надигаше от пода. Не биваше да забравя, че сега се зъби на Берта, а не на Бен. Знаеше, че Бен никога не би я наранил умишлено, но нямаше такива гаранции за Берта. — Чакай да видиш какво съм ти донесла.
Извади парите, които беше взела от джоба на Бен, и ги подаде на жената.
— Добре, така повече ми харесва. Сядай, хлапе, има ядене ей там на щайгата.
Берта се беше разположила в една къща, пълна с плъхове, отдавна изоставена от предишните си собственици. Спеше на парцалив сламеник и раздаваше правосъдие сред разпадащи се руини и рушащи се стени. През зимата беше студено, през лятото горещо и Тиа наричаше това дом цели три непоносими години. Онова, което правеше положението й още по-плачевно, беше фактът, че доскоро се беше наслаждавала на удобство. Но то не беше за нея. Не и сега, не и когато я застрашаваше много по-голяма опасност, ако останеше с Бен.
На следващия ден Еднооката Берта я прати на улицата да практикува занаята си. Но тя не можа да се застави да обере нечий джоб, нито да отмъква храна от уличните продавачи, нито пък да краде монети от магазинчетата. За това трябваше да благодари на Бен Пенрод. Единственото добро нещо, което произтичаше от завръщането й при съмнителната компания на крадците, беше, че враговете й не биха могли да я открият. Нито пък Бен.
Бен…
Името й припомни толкова прекрасни неща, които й причиниха по-скоро болка, отколкото удоволствие. Това арогантно прасе беше такъв красавец, че само като го гледаше, оставаше без дъх. Решимостта му да избягва брака я беше учудила, но тя се беше съгласила да играе неговата игра, защото наистина вярваше, че ще я прати в затвора, ако му откаже. Оттогава беше започнала да го опознава като подлец и измамник, чиято дяволска усмивка беше омагьосала половината жени в Лондон. Другата половина пък искаха да заемат леглото му. И за да стане положението още по-лошо, тя му беше позволила да я съблазни. Трябваше да го намрази, но, господи, колко беше хубаво. Нищо чудно, че Бен Пенрод беше толкова популярен в Лондон. Беше много добър любовник.
Защо избягването на брака се беше превърнало в мания за него, питаше се тя. Не че го обвиняваше; и тя самата нямаше особено високо мнение за тази институция.
Тази вечер Еднооката Берта беше бясна, когато Тиа се върна, без да й донесе никакви пари. Ако нямаше бързи крака, би се озовала просната на пода с разбита челюст. Но тя вече знаеше какво да очаква и беше избягала, вместо да се остави Берта да я пребие. Заброди из улиците, копнеейки за комфорта в прегръдките на Бен и проклинайки съдбата, която беше направила живота й толкова труден.
В деня, след като беше получил известието, че баща му го вика да се върне в Австралия, Бен уреди да тръгне с първия кораб, заминаващ за Нов Южен Уелс. За късмет корабът принадлежеше на Джереми Комбс, отдавнашен приятел, женен за бивша затворничка, която беше прислужвала в дома му едновременно с Кейси, съпругата на Деър. Корабът на Джереми — „Марта“, трябваше да отплава с полунощния отлив, натоварен с ром, чай и подправки. След като се поздравиха и размениха информация за семействата си, Бен си запази каюта.
— Можеш да дойдеш на кораба когато искаш — каза Джереми, доволен, че ще има приятел, с когото да споделя пътуването.
— Има нещо, което трябва да свърша най-напред, Джереми — каза Бен.
Мислеше за Тиа и за факта, че все още не я беше открил. Никога нямаше да си прости, ако не я намереше и поне не й предложеше нещо, за да направи живота й по-лесен. По дяволите, беше достатъчно богат, за да й даде пари да отиде във Франция или където поиска. Достатъчно далече, за да не я намерят враговете й… макар че той още нямаше представа кои са те.
— Не закъснявай, приятел.
— Ще бъда тук, Джереми, можеш да разчиташ. Ще пратя багажа си по прислужника.
Бен побърза към дома си, за да даде указания на Джийвърс ’ да опакова сандъците му. После тръгна пак из бедняшките квартали, все още таейки надежда, макар и слаба, че ще открие Тиа. След два дни търсене и разпитване на безброй безименни и безлики мъже и жени той започна да се страхува, че Тиа е завинаги изгубена за него, и тази мисъл му причини странна болка. Болка, каквато беше сигурен, че досега не е изпитвал, нито пък би изпитал отново.
Едва тази сутрин беше научил от Джийвърс, че парите, които държеше в бюрото си за покупки за домакинството, ги няма. Отначало почувства облекчение, че Тиа поне има някакви пари да си купи храна, но, от друга страна, след като по-размисли, се ядоса. Крадецът си остава крадец, помисли той презрително. Малката вещица чисто и просто е чакала удобен момент да грабне парите му… макар че господ знае, бяха доста малко. Може би именно представата, че е могла да го напусне с такава лекота след страстната нощ, която бяха споделили, го ядосваше най-много. След като я намери — ако я намереше, — заслужаваше да я натупа.