Зловещата черна карета се беше появила от мрака като предвестник на съдбата, карайки космите по тила на Бен да настръхнат. В мига, когато спря до Тиа, той разбра, че тя е в опасност. Когато видя двамата мъже да изскачат от каретата, се задейства моментално, накарвайки премръзналите си крайници да отговорят на повика за максимална бързина. Пистолетът в колана му беше зареден за стрелба и скочи в ръката му като по магия.
Живописната картина се разви като в забавено движение. Единият от похитителите се обърна и получи куршума на Бен право в гърдите си. Другият мъж пусна Тиа и атакува Бен. Беше почти толкова висок, колкото него, но с не толкова силни мускули. Имаше обаче инстинктите на закоравял уличен боец. Бен беше на висотата на предизвикателството, след като беше покорил Сините планини и суровата пустош на Австралия. Борбата беше кратка, но брутална. Двамата мъже получиха значителни удари, но в края на краищата главорезът не беше достоен противник за Бен, който се бореше не само за своя живот, но и за този на Тиа. Когато нападателят се просна в краката му, Бен се обърна към Тиа с изкривено от гняв лице.
— Негодница такава! — изсъска той през зъби. Беше уморен, гладен, премръзнал, пребит и извън себе си от притеснение, че думите му удряха като юмруци. — Защо избяга?
— Аз… аз…
Зъбите й тракаха от студ и страх, тя трепереше от глава до пети. Внезапно целият гняв се оттече от едрото тяло на Бен. Огледа се и изруга, когато видя как каретата потегля и изчезва. Очевидно кочияшът не възнамеряваше да сподели съдбата на другарите си.
— По дяволите, сега какво ще правим? В такава нощ, в този квартал няма да намерим друга карета. Почти полунощ е.
— П-полунощ ли? — заекна Тиа, все още неспособна да изрази благодарността си или да подреди мислите си. — Какво трябва да стане в полунощ?
— Ела — каза Бен, хващайки я за китката, и я дръпна след себе си. — Ако побързаме, може да успеем.
— По дяволите, Бен, за какво говориш? Къде ме водиш? Студено ми е, мокра съм и съм прекалено уморена, за да направя и две крачки, без да припадна.
Отговорът му беше едно приглушено изръмжаване, докато в същото време той ускоряваше ход, принуждавайки я да подтичва след него.
— Знам, че си ми сърдит, Бен, но си тръгнах за твое добро.
— И парите ми ли открадна за мое добро? — подметна той през рамо.
— За това ли ми се сърдиш? Че съм ти взела парите? Ще ти ги върна, кълна се. Тези няколко монети не може да означават за тебе толкова много.
— Не са парите, Тиа, а… По дяволите, мълчи и бързай, че може да не успеем.
Тиа се дръпна рязко.
— Не и преди да ми кажеш къде ме водиш. Ако е към затвора, имам право да знам.
Затвора ли? Ако не бързаше толкова да се качи на „Марта“, преди да е дошло време за отплаване, той щеше да спре на място и да се разсмее. Последното място, където искаше да я заведе, беше затворът. По дяволите, дори не би могъл да понесе да я остави в Англия. Нямаше време да помисли за това и дори не беше сигурен, че го иска, но си оставаше факт, че Тиа не беше в безопасност в Лондон и беше немислимо да я остави тук.
Вместо отговор той силно я дръпна за ръката, принуждавайки я да престане с въпросите и да го следва. Тя се задъхваше, тичаше и пъшкаше, останала без никакви сили. Бяха стигнали на пристанището и тя разбра къде отиват.
— Какво… ще правим… тук? — изохка тя.
Бен само изсумтя. После видя кораба. „Марта“. Беше целият осветен и той виждаше как неколцина мъже сноват по палубата, приготвяйки се да вдигнат платната. Дъската още беше на място, очаквайки последния пасажер. Облекчението на Бен беше огромно. Той дръпна Тиа след себе си по дъската. Джереми ги посрещна, когато двамата стъпиха на палубата.
— Още една минута и щеше да си закъснял, приятел — ухили се Джереми, приветствайки Бен на борда. — Кое е това момче?
— Можеш ли да вземеш още един пътник, Джереми?
— Няма празни каюти, Бен — каза морякът, като изгледа любопитно Тиа.
— Хлапето ще бъде в моята каюта.
Тиа беше твърде зашеметена, за да каже нещо или да протестира. Какъв беше този кораб? Закъде пътуваше? Защо Бен я беше довел тук?
— Тогава, разбира се, можем да поемем още един пътник. — Бен се обърна към светлината и Джереми погледна лицето му. Пое си дъх шокиран.