Двете лодки се полюшваха и се удариха едновременно отстрани на шхуната.
— Търпение! Чакай! — озъби се чичо Солтърс и се отблъсна с плисък назад. — Не мога да проумея какво е накарало фермера да тръгне по море. За малко щеше да разбиеш лодката ни.
— Съжалявам, господин Солтърс. Излязох в морето заради нервите си. Май че вие ме посъветвахте за това.
— Да потънеш с нервите си в китова дупка! — крещеше чичо Солтърс, дебел и тантурест нисък човек. — Пак ще ме удариш. Колко каза, четирийсет и две или четирийсет и пет?
— Забравих, господин Солтърс. Хайде да ги преброим.
— Едва ли са четирийсет и пет. Моите са четирийсет и пет — каза чичо Солтърс. — Внимателно брой, Пен.
Диско Трууп излезе от кабината.
— Солтърс, прехвърли веднага рибата си тук — нареди той с властен тон.
— Не разваляй спора, тате — промърмори Ден. — Те двамата току-що започват.
— Мама мия! Той ги боде по една — виеше Дългия Джек, когато чичо Солтърс започна да се труди усърдно, а малкият човек в другата лодка броеше редица чертички на планшира.
— Това е уловът от миналата седмица — каза той, гледайки печално и пръстът му остана там, където чертичките свършваха.
Манюел сръга Ден, той хукна към задните принадлежности и навеждайки се ниско напред, плъзна куката в палубното въже, а Манюел го издърпа бързо. Всички започнаха да теглят и скоро издигнаха лодката — с човека, рибата и всичко.
— Едно, две, четири — девет — броеше Том Плат с опитно око. — Четирийсет и седем. Пен, ето ти! — Ден опусна бързо задните въжета и го изтърси направо на палубата заедно със сипещата се риба.
— Задръж! — извика чичо Солтърс, като се поклащаше в кръста. — Задръж, аз съм малко зает с броенето.
Той нямаше време да протестира, защото се намери вече на борда, където постъпиха с него както с Пенсилвания.
— Четирийсет и една — каза Том Плат. — Един фермер те би, Солтърс. При това си такъв моряк!
— Не броиш честно — отвърна той и се препъна на излизане от кошарата, — а мене тези опарвания ме подлудиха.
Грубите му ръце бяха подути и покрити с лилави петна.
— Някои намират ягодите на самото дъно — рече Ден, гледайки към току-що изгрялата луна, — дори ако трябва да се гмурнат до дъното.
— А други — добави чичо Солтърс — ядат най-хубавите работи, без да работят, и на всичкото отгоре се подиграват на другарите си. Сядай!
— Сядайте! Сядайте! — извика откъм бака глас, който Харви не беше чувал. Диско Трууп, Том Плат, Дългия Джек незабавно се втурнаха напред. Малкият Пен се наведе над дълбоководната макара и заплетените въдици за треска. Манюел се просна с цялата си дължина на палубата, Ден се спусна в трюма, където Харви го чу, че отваря бъчви с помощта на чук.
— Сол — поясни той, като се върна отново на палубата. — След вечеря ще осолим рибата. Ти ще се лепнеш до татко. Том Плат и татко работят заедно и ще ги чуеш как спорят. Ние сме втора смяна — ти аз, Манюел и Пен — младите и красивите на борда.
— Защо втора смяна? — запита Харви. — Гладен съм.
— Те ще свършат след малко. М-м! Хубаво мирише тази вечер. Татко винаги си намира добър готвач, стигат му неприятностите с брат му. Днес има голям улов, нали? — Той посочи към кошарата, пълна догоре с треска. — Каква беше дълбочината на водата, Манюел?
— Двайсет и пет сажена — отвърна португалецът сънливо, — движат се бързо напред. Някой ден ще ти покажа, Харви.
Луната вече се плъзгаше над застиналото море, когато по-възрастните мъже се качиха на кърмата. Не стана нужда готвачът да вика „втората смяна“. Ден и Манюел слязоха през люка и се настаниха на масата, преди още Том Плат, последен и най-бавен от големите, да бе успял да си избърше устата с ръка. Харви последва Пени и седна пред железен тиган с дреболии от треска, смесени с парченца свинско и пържени картофи, самун топъл хляб и чаша силно черно кафе. Както бяха гладни, едва изчакаха Пенсилвания тържествено да прочете молитвата. След това ядоха мълчаливо, докато Ден пое дъх над тенекиената чаша и запита Харви как се чувства.
— Надъних се, но имам място за още едно парче.
Готвачът беше огромен лъскав черен негър и мълчалив, за разлика от всички негри, които Харви познаваше, само с усмивки и жестове ги подканяше да хапнат още.
— Виждаш ли, Харви — Ден потрака леко с вилицата по масата, — точно както ти казах. Хубавите младежи като тебе, Пензи, мене и Манюел сме втора смяна и ядем, когато свършат възрастните. Те са стари морски вълци, стават нетърпеливи и изпадат в лошо настроение и трябва да се угоди на стомасите им. Ето защо те се хранят най-напред, което не заслужават. Не е ли така, докторе?