— Трябваше да те предупредя — рече Ден. — Татко не я обича.
— Какво толкова опасно има в нея? — запита изненадан и малко засегнат Харви.
— Всичко — отговори Диско. — Всичко е съвсем погрешно от началото до края. Уитиър е виновен. На мене хората от Марбълхед не са ми особено симпатични, но Айърсън не е виновен. Моят баща ми е разказвал много пъти истинската история.
— А сега ще я чуем за сто и първи път — каза тихо Дългия Джек.
— Бей Айърсън бил шкипер на „Бети“ — млад човек, който се връщал у дома от Бенкс. Това станало преди войната от 1812 година, но справедливостта си е справедливост във всички времена. Малко след Кейп Код по тъмно намерили кораба „Пъргавия“ от Портланд, чийто шкипер бил Гибънс от същия град. Малко преди това „Пъргавия“ се бил пребил. Бушувала страшна буря и Айърсън бил пришпорил „Бети“ с пълна скорост към дома. Той разбирал, че няма смисъл да рискува корабчето в такова време и предложил хората да останат на борда на „Пъргавия“, докато се зазори. Но моряците не се съгласили да чакат около Код в такова време, независимо дали корабът им тече или не. „Бети“ отминала. Хората от Марбълхед се разлютили, защото той не поел риска, а на следващия ден морето се успокоило (никой не можел да предвиди това) и част от екипажа на „Пъргавия“ бил взет от някакъв кораб от Труро. В Марбълхед корабокрушенците пристигнали със своя версия за станалото, разправили как Айърсън посрамил целия град и така нататък, и така нататък, а хората на Айърсън се уплашили от настроенията в града, нахвърлили се върху него и се заклели, че той бил отговорен за това произволно деяние. Намазали го с катран и го оваляли в пера, но не жените от Марбълхед, а мъжете и момчетата го прекарали през града в една стара лодка, докато дъното й паднало. Айърсън им се заканил, че някога ще съжаляват за това. И наистина, фактите се изяснили по-късно — така, както става винаги, твърде късно понякога, за да може един честен човек да се защити с тях. После Уитиър пристигнал, чул откъслеци от лъжливата история и го опозорил още веднъж след смъртта му. Това бил единственият път, когато Уитиър сгрешил, и не било честно. Веднъж набих Ден здравата, когато се върна от училище и тананикаше тази песен. Вие, разбира се, не знаете, но аз ви казвам, фактите, които оттук нататък всеки трябва да помни. А Айърсън не бил такъв човек, какъвто го описва Уитиър. Баща ми го познавал добре, преди и след тази работа. И се пази от прибързани преценки, млади човече! Хайде, следващата!
Харви, който никога не беше чувал Диско да говори толкова дълго, се смъкна в леглото си с горящи бузи. Но както каза веднага Ден, едно момче можеше да знае само това, което са го учили в училище, а животът беше твърде кратък, за да може човек да научи всички лъжи, които се разправят по брега.
Тогава Манюел подхвана на раздрънканата китара някаква странна мелодия и изпя на португалски „Момиче невинно“. Завърши с рязък акорд. След това накараха Диско да изпее втората песен, която звучеше старовремски проточено, и всички се присъединиха към припева. Ето първият куплет:
След този куплет цигулката продължи много нежно сама. Песента едва не разплака Харви, въпреки че и той не можеше да обясни точно защо. Стана още по-тягостно, когато готвачът, остави картофите и взе цигулката в ръцете си. Все още облегнат на долапа, той поде някаква съвсем необикновена мелодия, а след това и запя на непознат език. Голямата му брада притискаше цигулката, а бялото на очите му припламваше на светлината на лампата. Харви се измъкна от леглото, за да чува по-добре. Сред скърцането на гредите и плясъка на водата напевът стенеше като прибой на завет в непрогледна мъгла и завършваше с вопъл.
— По дяволите! Изпитвам някакво странно чувство, като че ли нещо ми лази по гърба — каза Ден. — Каква е тази песен?
— Песента на финландеца Мак Каул, когато плавал към Норвегия — поясни готвачът. Той говореше дрезгаво и като че ли гласът му излизаше от грамофонна фуния.
— Вярно, бил съм в Норвегия, но не съм чувал нищо подобно. Това трябва да е стара песен — отрони с въздишка Дългия Джек.
— Хайде да минем към нещо по-весело — предложи Ден и акордеонът засвири бърза, увличаща песен, която свършваше така: