— Всичко е наред! — извика той. — Гемия! Право на север, спуска се надолу. Шхуна.
Те почакаха още половин час. На места небето се проясни, от време на време проблясваше бледо слънце, което някъде оцветяваше морето в масленозелено. Дървената предна мачта се издигаше, гмуркаше се и изчезваше. При всяка следваща вълна високата й кърма със старовремски лодбалки отново се появяваше. Платната й бяха червени.
— Френска лодка! — извика Ден. — Не, не е! Та-атко!
— Тоя не е французин — поправи го Диско. — Солтърс, проклетият ти късмет пак ще излезе, дори да го запушиш в бъчонка.
— Аз имам очи. Това е чичо Абишай.
— Не можеш да твърдиш със сигурност.
— Царят на всички кутсузи — изсумтя Том Плат. — Ох, Солтърс, Солтърс, защо ли не легнеш да поспиш?
— Откъде можех да предположа — оправдаваше се бедният Солтърс, когато шхуната се заклати.
Приличаше на самия „Летящ холандец“, но мръсен и изоставен. Всички въжета и мачти на борда бяха занемарени. Едновремешният квартердек се издигаше на четири-пет стъпки, а такелажът висеше объркан и оплетен като водорасли на кей. Вятърът го тласкаше в различни посоки — спуснатият стаксел играеше роля на допълнителен фок, „с намалена площ на платната“, както казваха, а утлегарът се беше разхлабил от едната страна. Бушпритът стърчеше като на стара фрегата, а утлегарът за кливера беше поставен и закован така, че никога вече да не се поправя. Когато лодката се издигаше напред, или пък заставаше на широката си задна част, приличаше на мръсна, одърпана проста старица, която се присмива на младо момиче.
— Това явно е Абишай — каза Солтърс. — Изглежда, че всички са пияни. А присъдите на провидението никога не са важали за него. Тръгнал е към Микелон.
— Той ще потопи лодката — забеляза Дългия Джек. — В такова време платната не трябва да бъдат в безпорядък.
— Ще издържат, щом досега са издържали — каза Диско. — Като че е искал нас да потопи. Не е ли странно, че носът му е така ниско?
— Ако го товарят така, няма нищо страшно — бавно отговори морякът. — Но ако са избили кълчищата, трябва веднага да се заеме с помпите.
Човекът в лодката се въртеше, тропаше, тракаше и упорито се приближаваше, за да бъде чут.
Сивата му брада се поклащаше над фалшборда и той крещеше с дебел глас нещо, което Харви не можеше да разбере. Но лицето на Диско потъмня.
— Той ще рискува и живота си, само и само да донесе лоша новина. Казва, че вятърът ще се обърне. Той обаче е по-зле. Абишай! Абишай! — Той размаха ръка нагоре-надолу, за да покаже на онзи, че някой трябва да застане на помпите и посочи напред. Екипажът започна да се смее и да се подиграва.
— Ще ви раздруса и ще ви оголи мачтите! — викаше чичо Абишай. — Истинска буря, голяма буря! Това е последното ви пътуване, на всички вас, глостърски трески.
— Съвсем е полудял този човек — измърмори Том Плат. — Но никак не е на добре, дето ни е проследил.
Те се отдалечиха и престанаха да чуват виковете му. Абишай продължаваше да нарежда за някакъв танц в залива Бълс и за труп в бака. Харви потрепери, когато отминаха мръсната лодка и моряците, които напълно приличаха на диваци.
— Истински плаващ ад — възмущаваше се Дългия Джек — Чудя се какви мръсотии е правил на брега.
— Той е рибар — обясни Ден на Харви — пуска стръв навсякъде около брега. Но у дома не се връща. Плава на изток и на юг. — Той кимна по посока на Нюфъндлънд. — Татко никога не ме е изкарвал на брега тук. Тук хората са лоши, а Абишай е най-лошият от всички. Видя ли лодката му? Е, казват, че е почти седемдесетгодишна, една от последните марбълхедски таратайки. Сега не правят такива квартердекове. А колкото до Абишай, той вече не ходи в Марбълхед. Не го искат там. Само минава отдалече, защото им е задължен, влачи мрежите и ругае, нали го чу? Години той си е бил кутсуз, дълги години. Взема спирт от Фий кемп, за да прави магии, да насъсква вятъра и тем подобни. Всички смятат, че е луд.
— Тази вечер няма смисъл да пускаме мрежите. — Каза унило Том Плат. — Този проклетник нарочно дойде, за да ни прокълне. Бих дал заплатата и дела си да го видя на стария „Охайо“, преди да изтече наказанието ни. Там бяхме сума ти хора и Сем Моката спокойно можеше да ни направи на кайма.
Разкривената лодка танцуваше като пияна на вятъра и всички я следваха с очи. Изведнъж готвачът извика отчетливо: „Собствената му смърт го накара да говори така! Той е обречен на смърт, казвам ви! Гледайте какво става!“
Там, където плаваше лодката, на четири-пет мили разстояние, водата светлееше, огрявана от слънцето. Изведнъж слънчевият блясък се изгуби и както е вярно, че светлината изчезна, изчезна и шхуната. Пропадна между две вълни и повече не се появи.