— По дяволите! Вълните ги заляха. Вдигайте платната, момчета! — изкомандува Диско и с един скок се намери напред. — Пияни или трезви, трябва да им помогнем. Издигай бавно и спри! Така!
За да спестят време, издърпаха рязко котвата и бързо прибраха въжето. От сътресението, което последва при издигането на кливера и предното платно, Харви падна на палубата. До такива резки действия прибягваха рядко, освен в случай на живот и смърт. Малката „Тук сме“ скимтеше като жива. Спряха там, където изчезна лодката на Абишай. Не намериха нищо друго, освен две-три ведра за мрежи, мангал и бутилка от джин.
— Оставете ги — заповяда Диско, въпреки че никой не предложи да ги приберат на борда. — Не искам да имам нищо общо с вещите на Абишай. Видяхте ли как потънаха? Мачтата им трябва да се е счупила преди седмица и на ум не им е дошло да изпомпват водата. Загина още една лодка, на която всички бяха пияници.
— Нека бог ги благослови! — додаде Дългия Джек. — Ако бяха се задържали на повърхността, наш дълг беше да им помогнем.
— И аз това си мислех — добави Том Плат.
— Те бяха обречени. Обречени на смърт! — повтаряше готвачът и въртеше очи. — Отнесоха със себе си кутсузлука си.
— Мисля да съобщим на флотата, когато я срещнем. А, какво ще кажете? — запита Манюел. — Ако и вашата лодка тръгне по вятъра по този начин, може и тя да се разпори по шевовете… — Той размахваше ръце, а в същото време Пен, седнал върху кабината, ридаеше от ужас и от мъка по всички. Харви все още не можеше да се отърси от срещата със смъртта в открито море и се чувстваше много зле.
В този момент Ден се изкачи до напречната греда на мачтата, а Диско издърпа обратно шамандурите на мрежите близо до кораба, тъкмо преди мъглата отново да забули морето.
— Когато минаваме оттук, винаги се движим много бързо — само това каза той на Харви. — Помисли за магьосничеството, млади момко. И за всичко това е виновен алкохолът.
След вечеря беше достатъчно тихо, за да може да се лови риба от палубата — този път Пен й чичо Солтърс проявиха голямо усърдие и наловиха много едри риби.
— Абишай е отнесъл лошия късмет със себе си — каза Солтърс. — Вятърът не беше подпретнал лодката му току-тъй. Какво става с мрежите? Все пак обаче аз съм против суеверието.
Том Плат настояваше, че уловът им е много по-добър от друг път и приготви нова стръв. Но готвачът се намеси:
— Късметът се състои от две части. Ако ги потърсиш, ще ги откриеш. Сигурен съм. — Това така много се хареса на Дългия Джек, че той убеди Том Плат да тръгнат с лодката.
При издърпването на мрежите лодката се накланя на една страна, тогава моряците събират рибата, слагат нова стръв на куките и ги хвърлят отново в морето — нещо като простиране и прибиране на пране. Тази дейност продължава дълго и е много опасна, тъй като дългото увиснало въже може да преобърне лодката за секунди. Но когато през мъглата се чу гръмогласното пеене на Том „Сега за тебе, капитане“, екипажът на „Тук сме“ се окуражи. Лодката се олюляваше, натоварена до горе и Том Плат викаше на Манюел да го отмени.
— Късметът е разделен на две — разправяше Дългия Джек, бодейки рибата с вила, докато Харви следеше със зяпнала уста сръчността на хората, която спаси гмуркащата се лодка от унищожение.
— Едната половина на късмета беше съвсем хилава. Том Плат искаше да я отмине, но аз го спрях.
— Вярвам, че докторът имаше прозрение. Втората част на късмета дойде с едрите парчета. Бързай, Манюел, и донеси бъчвата със стръв. Тази вечер имаме късмет.
Рибите кълвяха току-що сложената стръв на въдицата, с която преди малко бяха изтеглени други риби. Носът на лодката се издигаше под мокрите въжета и куки, Том Плат и Дългия Джек се движеха напред и назад методично по дължината на мрежата и като разрязваха морските краставици, които рибарите наричат тикви, разпаряха прясно уловената треска, слагаха отново стръв и до свечеряване напълниха лодката на Манюел.
— Не поемам повече рискове — извика тогава Диско, — поне не когато Абишай плува толкова близо до нас. Той и след седмица няма да потъне. Дигнете лодките, ще солим след вечеря.
Трябваше да солят дълго. След треската откриха няколко делфина. Работата продължи докъм девет часа. Диско на три пъти се подсмихна, наблюдавайки как Харви набожда изкормената риба в трюма.
— Ей, ти прехвърляш страшно бързо — забеляза Ден, след като големите отидоха да спят. — Нещо му има на морето тази вечер, а ти нищо не приказваш.
— Зает съм — отвърна Харви и опита острието на един нож. Нещо започна много да друса.
Лодката подскачаше около котвата си върху посребрените краища на вълните. При внезапните завъртания на опънатото въже тя се хвърляше като котенце, а пръските при пропадането й избухваха през клюзовете като взрив от оръдие. Поклащайки глава, тя си казваше: „Съжалявам, че не мога да остана още с тебе. Аз отивам на север“, и се понасяш нататък, а после отведнъж спираше с драматично потракване на такелажа. „Тъкмо щях да отбележа“, започваше тя като пияница, който се обръща към електрически стълб. Останалата част на изречението се загубваше сред резките движения. Тогава тя започваше да се дърпа като кукла на конец, да се държи като жена, възседнала неумело кон, като кокошка с отрязана глава или пък крава, ужилена от стършел, или просто така, както й налагаха капризите на морето.