Не мина много време и Харви разбра, че Диско държи стария позеленял квадрант в една чанта под леглото си. Когато измерваше към слънцето с помощта на „Стария фермерски алманах“, Харви започна да изчислява сам, спускаше се долу в кабината и отбелязваше с нокът върху ръждивия кюнец на печката местоположението на шхуната и датата. И главният машинист на презокеански параход не би могъл да направи повече и никой моряк с трийсетгодишна служба не би се проникнал повече от духа на древен мореплавател, отколкото Харви, който отначало внимателен да не се преобърне, докато определяше местоположението на лодката през деня, отмени Диско в работата с квадранта. Съществуваше професионална етика във всички тези неща.
Споменатият квадрант, една карта на Елдридж, фермерският алманах „Бреговият лоцман“ на Блънт, „Навигаторът“ от Баудич бяха оръдията, с които Диско направляваше, плюс дълбоководният лот — резервното му око. Харви едва не уби с него Пен, когато в началото Том Плат го учеше как да мята „синия гълъб“. Въпреки че нямаше достатъчно сила за непрекъснато измерване на дълбочината, при спокойно време Диско прибягваше до неговата помощ. Както казваше Ден: „Татко няма голяма нужда от измерване, но иска да привикнеш. Само намазвай добре въжето, Харв.“ Харви старателно го натриваше с лой, а после внимателно почистваше от лойта пясъка, черупките, калта и всичко, полепнало по него, носеше го на Диско, който опипваше с пръст, помирисваше сместа и си казваше тежката дума. Всички знаеха, че когато Диско мислеше за треска, той мислеше като треска и в резултат на едно отдавна изпробвано качество — съчетание на нюх и опит, придвижваше „Тук сме“ от едно място на друго винаги към рибата както опитен шахматист би премествал фигурите с вързани очи.
Целта на Диско беше Гренд Бенк — триъгълник от двеста и петдесет мили от едната до другата страна — пустиня от развълнувано море, обвито в усойна мъгла, изпълнено с бури, тревожно от плаващи парчета лед, браздено от дръзките презокеански лайнери и осеяно е платна на рибарската — флота.
В продължение на четири дни работиха в мъгла — Харви биеше камбаната, а след като привикна със сгъстения въздух, излезе в морето с Том Плат, макар че си беше глътнал езика. Мъглата се вдигаше, а тъй като рибата кълвеше и никой не би могъл да прекара шест часа в отчаяно бездействие, Харви се залови усърдно с въдиците и харпуните, както ги наричаше Том Плат. След това гребяха обратно до шхуната, водени от камбаната и инстинкта на Том. Гласът на Манюел звучеше едва-едва някъде около тях. Това бяха необикновени свръхестествени преживявания и за пръв път този месец Харви сънува движещите се димящи води около лодката, въдиците, които се простираха в нищото, въздуха около тях, който се стопяваше в морската вода десет стъпки по-надолу от напрегнатия му поглед. Няколко дни по-късно той излезе с Манюел на дълбочина, която изглеждаше към четиридесет сажена, отпуснаха цялото въже, а котвата все още не намираше дъно. Харви се изплаши до смърт, защото последният допир със земята беше загубен.
— Страшна дупка — каза Манюел, който прибираше въжето. — Хубава шега на Диско. Хайде да се връщаме! — И загреба към шхуната, където Том Плат и другите се смееха на шкипера, защото поради някакъв изключителен случай той ги беше отвел до края на пустошта, една огромна бездна в Гренд Бенк. Направиха още една стоянка в мъглата и косата на Харви настръхна, когато лодката на Манюел пое отново. Нещо бяло пореше лепкавата мъгла с дихание, излизащо като от гроб. То бучеше, гмуркаше се и шуртеше. Това беше първото запознанство със страховития леден айсберг на Бенкс и Харви се сви на дъното на лодката, прималял от страх, а Манюел само се разсмя. Имаше и дни обаче ясни, топли и меки, когато ти се струва грях да правиш нещо друго, освен да се скиташ с лодка, да хвърляш въдици без прътове и да пошляпваш с гребло „слънчевите петна“, имаше дни с лек въздух, когато учеха Харви как да направлява шхуната от една страна на друга.