Последва кратък смях по адрес на Солтърс.
Диско мълчаливо продължи да се труди над дневника, който държеше в широката си длан. Ето какво пишеше в измазнените страници:
17 юли. Гъста мъгла и малко риба. Направихме стоянка на северната страна. Така свърши този ден.
18 юли. Денят дойде с гъста мъгла. Хванахме малко риба.
19 юли. Имаше лек бриз от североизток и хубаво време. Направихме стоянка на изток. Уловихме много риба.
20 юли. Тази събота имаше мъгла и лек вятър. Така завърши този ден. През седмицата сме уловили 3478 риби.
В неделя не работеха. Бръснеха се и се миеха, ако времето беше хубаво, а Пенсилвания пееше химни. Веднъж или два пъти той намекна, че ако не е твърде нахално, понякога би могъл да проповядва. Чичо Солтърс едва не се нахвърли върху му. Със строг глас му обърна внимание, че той не е никакъв проповедник и не трябва да мисли за такива неща.
— Ако му припомним текста, който е чел в Джонстаун — обясни Солтърс, — какво би станало след това?
Така се стигна до компромисното решение Пен да чете на глас от една книга, която се наричаше „Джозефъс“. Това беше стара книга, подвързана с кожа, просмукала миризмата на стотици пътешествия, солидна, напомняща на библия, но за разлика от библията, оживена с разкази за битки и обсади. Прочетоха я почти от кора до кора. Иначе Пен беше свит и мълчалив. Понякога не промълвяваше и дума в продължение на дни, въпреки че в това време играеше на дама, слушаше песни и се смееше на историите, с които другарите му се мъчеха да го разприказват.
— Не искам да ме смятате за недружелюбен — казваше той, — но просто нямам какво да кажа. Чувствам главата си съвсем празна. Почти забравих и името си. — И усмихнат, той се обръщаше към чичо Солтърс в очакване на подкрепа.
— Ей, Пенсилвания Прат — извикваше Солтърс. — Ти май и мене ще забравиш.
— Не, никога — отговаряше Пен със стиснати устни. — Пенсилвания Прат, разбира се — повтаряше той по няколко пъти. Понякога сам чичо Солтърс забравяше името му и го наричаше или Хаскинс, или Рич, или пък Вити, но Пен беше винаги доволен.
Към Харви той винаги проявяваше много нежност. Съжаляваше го, че беше изгубено дете и че изглеждаше малко смахнат. Солтърс не минаваше за приветлив човек. За него беше твърде важно момчетата да се подчиняват на строг ред. В един спокоен ден за първи път Харви, разтреперан от страх, успя да се изкачи на платформата на главната мачта. Ден се намираше зад него, готов да му се притече на помощ, но на Харви се падна честта да закачи там горе огромните гумени ботуши на Солтърс, в знак на подигравка и присмех към най-близкия им в шхуната човек. Харви не си позволяваше такива волности с Диско дори когато старият издаваше строги заповеди и се обръщаше към него, както и към останалите в екипажа с „Не искаш ли да свършиш това и това?“ или „По-добре направи това и това“ и така нататък. Около добре обръснатите устни и смръщените гънки около очите му се таеше нещо, което действаше отрезвяващо на младата кръв.
Диско му показа една стара и изхабена карта, която казваше той, удряше в земята всякакви правителствени документи; водеше го с молив в ръка от стоянка на стоянка по протежение на бреговете — Льо Хейв, Уестърн, Банкеро, Сен Пиер, Грийн, Гренд и говореше за треска през цялото време. Учеше го и на принципа, по който работеше квадранта.
В това Харви превъзхождаше Ден, защото притежаваше ум, предразположен към запомняне на цифри. Мисълта, че само с един поглед може да получи достатъчно информация от намръщеното слънце над Бенкс, действаше на всичките му сетива. Възрастта му обаче пречеше да се занимава с някои други мореплавателски дейности. Както Диско казваше, той е трябвало да се захване с тази работа, когато е бил на десет години. Ден умееше и на тъмно да слага стръв или да намери, което и да е въже, или в краен случай, когато ръцете на чичо Солтърс не бяха изжулени, той можеше да соли риба, служейки си само с осезание. При не много силен вятър, чиято посока усещаше с кожата на лицето си, той умееше да направлява „Тук сме“. Такива неща, както и да скача по такелажа или да принуждава лодката да се подчинява на волята и тялото му, той вършеше механично. Но той не можеше да предаде познанията си на Харви.
Все пак се научаваха много неща, когато в бурни дни се излежаваха или седяха върху долапите в кабината, където запасни болтове, винтове и пръстени се търкаляха и тракаха в паузите сред разговора. Диско си спомняше за пътешествия с китоловни кораби от петдесетте години, описваше смъртните агонии на огромни майки — китове, които ранени, умирали до малките си сред тъмните, вълнуващи се морски води и кръвта им бликала на дванадесет метра височина. Разправяше за лодки, разбити на парчета, за оригинални ракети, които в началото избухвали в погрешна посока и бомбардирали изплашения екипаж. Разправяше как разтапяли китова мас, когато 1200 души бяха останали на леда без покрив, в непоносим студ, след като корабът им бил затиснат сред ледени блокове. Това бяха наистина вълнуващи истории. Но още по-прекрасни бяха неговите разкази за треската, как спорили и стигнали до съгласие в препирните си долу в трюма.