Дългия Джек повече от всичко обичаше мистериозните неща. С безмълвно внимание слушаха разказите му за духовете от брега Мономой, които се присмивали на самотните ловци на миди и ги изпълвали с ужас, за душите на умрелите, които обитавали дюните и бродели по брега за скрити баснословни съкровища на остров Файър, охранявани от духовете на загинали пирати; за фантастични кораби, които в гъста мъгла нападали енорията Труро; за едно пристанище в Мен, където дори местните кораби не се решавали да хвърлят котва, защото посреднощ мъртвите моряци изплували на повърхността със старомодната си лодка и свирели по особен начин, за да накажат онзи, който смущавал техния задгробен покой.
Харви отлично знаеше, че източният бряг на неговата родина от Маунт Дезърт на юг се населява главно от коневъди, които отиват там през лятото с конете си и се забавляват в провинциалните си къщи с паркетни подове и скъпа покъщнина. Ако преди месец той би се посмял на приказките за духове, сега слушаше със затаен дъх и трепереше.
Темата на Том Плат беше безкрайното му пътешествие около нос Хорн на борда на стария „Охайо“ в усилни дни — екипаж, по-немощен и от остаряла птица, екипаж, вече преживял една война. Той им разказваше как в нагорещените до червено топове пускали снаряди, как те съскали и димели, когато удряли в борда, и как юнгите заливали с вода тлеещите дъски и крещели; „Хайде, момчета, давайте още огън!“ Имаше истории за блокади — дълги седмици на безветрие, през които корабът се люлеел на котва, когато единственото разнообразие било отплаването и връщането на параходи, свършили горивото си, а платноходите не можели да мръднат. Припомняше си за бури и такъв студ, който сковавал двестате души, и те трябвало денем и нощем да чупят и трошат, да стържат леда по такелажа; когато печката в камбуза била нагорещена до червено, а моряците пиели какао от ведро. Том Плат не беше плавал с параход. Службата му свършила, когато току-що започнали да използват парата. Той приемаше парата като сполучливо изобретение в мирно време, но очакваше с надежда деня, когато платната отново щяха да влязат в употреба при десетхилядотонните фрегати с петдесет и седем метрови мачти.
Манюел говореше бавно и тихо, и то предимно за хубавите момичета на остров Мадейра, които перели дрехи в пресъхналите речни корита на лунна светлина под потрепващите листа на бананите. Разказваше и легенди за светци, за странни танци и битки в студените пристанища на Нюфъндлънд. Колкото до Солтърс, нето го занимаваха най-вече селскостопански проблеми и макар че четеше „Джозефъс“, считаше за свое призвание да докаже предимството на естествените торове и по-специално на детелината пред всички видове фосфати. Той говореше непрекъснато против фосфатите, разнасяше омазнени фермерски наръчници и четеше напевно от тях, заканваше се с пръст на Харви, за когото всичко това звучеше като гръцки. Малкият Пен така искрено се обиждаше, когато Харви се отнасяше с неуважение към лекциите на Солтърс, че момчето промени тактиката и се стараеше любезно да мълчи. Всичко това действаше на Харви благотворно.
Готвачът, естествено, не участваше в тези разговори. Като правило говореше само когато беше абсолютно наложително. Понякога все пак го осеняваше някакво необикновено вдъхновение и той говореше надълго и нашироко полу на галски, полу на развален английски. Особено общителен беше с момчетата. Постоянно им повтаряше, че един ден Харви ще стане господар на Ден и че той ще доживее да види това. Разказваше им как носел пощата зимно време по пътя към Кейп Бретон — за „влака“, теглен от кучета с крайна спирка Кудри, за кораба с таран „Артик“, който разбива леда между континента и остров Принц Едуард. Разправяше им случки, които беше чул от майка си, за живота далеч на юг, където морето никога не замръзва. Вярваше, че когато умре, духът му ще блаженства край топлите бели пясъчни плажове с полюшващи се над него палми. Момчетата се учудваха на това му желание, тъй като никога не бил виждал палма в живота си. Редовно при всяко ядене той питаше Харви, и то само него, дали храната му харесва и това винаги разсмиваше „втората вахта“. Но все пак те уважаваха преценките на готвача и дълбоко в сърцата си смятаха Харви за талисман.