Харви, Ден и другите стояха назад и си подмигваха весело. Диско и Солтърс се караха сериозно чак до вечерта. Солтърс доказваше, че кораб, натоварен с добитък, е нещо като обор, плаващ в сините води, докато Диско настояваше, че дори да е така, приличието и рибарската гордост изискваха той да „отделя нещата“. Сърдитият шкипер накара екипажа да се почувства потиснат за известно време, но след вечеря Дългия Джек, който слушаше мълчаливо, наруши мълчанието на масата:
— Защо, по дяволите, трябва да се тревожим за какво щели да разправят за нас? — запита той.
— Ще разнасят тая история с години, това е всичко — отговори Диско.
— Със сол, разбира се — обади се Солтърс, който все още не искаше да отстъпи и се беше вдълбочил в селскостопанските новини на един стар нюйоркски вестник.
— Много е обидно за мене — продължи шкиперът.
— Аз гледам на работата другояче — каза Дългия Джек миролюбиво. — Слушай, Диско! Дали тази загубена в мъглата лодка днес би срещнала някого другиго и ако предположим, че срещнеше, дали онези биха им казали местоположението. Искам да кажа, че ако не бяха ни срещнали, каквито са „интелигентни“, в такова море щяха да се отклонят. Забрави ги. Но те, разбира се, няма да забравят. Това беше най-странният разговор, който сме имали някога. — Ден ритна Харви под масата, а Харви се задави, докато пиеше от чашата.
— Добре — оправдаваше се Солтърс, който чувстваше, че до известна степен честта му беше накърнена. — Това не е моя работа.
— И точно тук — намеси се Том Плат, навикнал към дисциплина и етикет, — точно тук, Диско, трябваше да го спреш, когато усети, че разговорът ще вземе такава насока, каквато не трябва.
— Зная, но така стана — съгласи се Диско, като видя, че му оставаше само честното оттегляне от битката за достойнство.
— Да, точно така — добави Солтърс. — Ти си шкиперът тук. И аз с готовност щях да спра само при един твой намек, и то не от някакво убеждение, а за да дам пример на тези две наши проклети момчета.
— Нали те предупредих, Харв, че ще стигнат и до нас. Винаги са виновни тези проклети момчета. Но за нищо на света не бих пропуснал тази сцена — прошепна Ден.
— И все пак за всичко си има време и място — възрази Диско и светлината на новия аргумент проблесна в очите на Солтърс, докато тъпчеше лулата си с тютюн.
— За да бъдат ясни нещата, трябва да се използува силата на добродетелта — отново се намеси Дългия Джек в стремежа си да усмири бурята. — Тъкмо до това се стигна, когато Стейнинг от „Стейнинг и наследници“ изпрати Коунън за шкипер на „Марила Д. Кун“ вместо капитан Нютън. Там той хвана ревматизъм и не можеше да ходи. Ние го наричахме Коунън, навигатора.
— Ник Коунън не изкарваше и една нощ на борда без половинка ром до себе си — сега Том Плат поде разговора. — Той се въртеше около един пансион за моряци в Бостън и молеше бога някой да го направи капитан на влекач според заслугите му. Сем Кой, който живееше на Атлантик авеню, му осигури безплатен пансион за една година заради приказките му. Коунън навигаторът! Тц-тц! Но от петнайсет години не е сред живите, нали?
— Май че от седемнайсет. Умря онази година, когато „Каспар Мак Вий“ беше построен, та и той не успяваше да задържи нещата отделно. Стейнинг го взе по същата причина, поради която крадецът грабва горещата печка — тъй като нямаше никой друг този сезон. Всички бяха излезли към плитчините и Коунън събра екипажа, който му попадна. А ром колкото щеше! Можеше да потопи „Марила“ с цялата му застраховка, така го бяха натоварили. Като тръгнаха от Бостънското пристанище за Гренд Бенк, ги подхванал силен северозападен вятър, а всички моряци се налели до козирката. Но провидението бдяло над тях, тъй като на вахта били оставили един дявол, дяволът дърпал въжетата, докато те пресушили цяла бъчва, пълна с ром. Така карали около една седмица, толкова си спомняше Коунън. (Как не мога да я разкажа тая история като него!) През цялото време вятърът веел като стара слава, а „Марила“ — тогава било лято, сложили й нова стенга, и така се спасили. След това Коунън взел квадранта в треперещите си ръце, известно време си блъскал пияната глава над картата, помислил, че се носят славно към остров Сейбъл, но нищо не казал. Тогава отворили още едно буренце и известно време пак престанали да изчисляват каквото и да е. След като бостънските светлини не се виждали повече, „Марила“ изобщо не успяла да се обърне по вятъра и затова все се въртяла на една и съща страна. Не се виждали никакви водорасли, не летели никакви чайки, не се забелязвали никакви кораби. Изведнъж осъзнали, че вече пътуват цели четиринадесет дни и се усъмнили, че са стигнали Бенкс. Измерили дълбочината и тя се оказала шейсет сажена.