— Извадете румпела и го заковете на дъното. — Намеси се и Харви. Това беше една солена шега, на която го научи Том Плат.
Манюел се облегна назад на кърмата и се провикна:
— Джон Морган свири на орган! Аха-ха-а! — С дебелия си палец той направи жест на враждебност и подигравка, а в същото време малкия Пен се присмиваше и подсвиркваше:
— Дий, напред. Тр-р-р! Насам! Настрани!
До края на нощта те се движиха във верига — късо, енергично, неспокойно движение, както се стори на Харви, а на следващия ден загубиха половината преди обяд, докато намерят котвата. Но момчетата се съгласиха, че шегата е твърде нищожна в сравнение с триумфа и славата и съжалиха, че тъкмо сега им идваха на ум най-красноречиви изрази, които биха могли да кажат на обърканата „Кери“.
Глава VII
На следващия ден разкъсаха още няколко платна. Североизточният вятър ги понесе на запад. Но тъкмо тогава, когато очакваха да стигнат плитчините край Девата, падна мъгла и трябваше да пуснат котва, заобиколени от звънтенето на невидими камбани. Риба не можеше много да се лови. Понякога в мъглата се срещаха и други лодки и си разменяха новини.
Малко преди разсъмване, Ден и Харви, след като спаха почти цялата нощ, станаха, за да „свият“ пържена риба с картофи и лук. Нямаше причина да се крият, но така им беше по-вкусно и дразнеха готвача. Горещината и миризмата долу ги принудиха да се качат на палубата с плячката си, където Диско удряше камбаната.
— Продължавай да звъниш — предаде я той на Харви. — Струва ми се, че чувам нещо. И ако има някой наблизо, аз трябва да си бъда на мястото.
До тях достигна съвсем слабо звънтене. Като че ли мъглата притъпяваше звука му. В паузите Харви долавяше приглушения вой на сирена на презокеански кораб, а той вече достатъчно добре познаваше Бенкс, за да разбере какво можеше да означава това. Беше му малко неприятно, че си спомни за едно момче с дрехи от червено трико — той вече се отнасяше към скъпите блейзери с цялото презрение на един рибар — и как това необразовано, буйно момче веднъж беше казало, че ще бъде „голям удар“, ако параходът потопи някоя рибарска лодка. Това момче имаше самостоятелна кабина, баня с топла и студена вода и всяка сутрин прекарваше по десет минути, за да си избере меню от листа с позлатени краища. И същото това момче, не, неговият много по-голям брат — в четири часа в неясната утрин, облечен в мокра, шумяща мушама, биеше отчаяно камбаната, много по-малка от онази, с която стюардът звънеше за закуска на парахода. Някъде съвсем наблизо деветметров корабен нос се бореше със скорост двадесет мили в час! Най-много го огорчаваше мисълта, че там горе хората спяха в тапицираните си кабини и никога нямаше да научат, че рано сутринта са потопили лодка. Затова Харви биеше камбаната с всички сили.
— Да спрат за малко проклетото си витло — измърмори Ден и наду тръбата на Манюел, — за да спазят закона. Това все пак ще ни подейства успокоително, когато се намерим на дъното. — Слушай! Става лошо.
— Ау-у-у-у-у-у-ху-у-у-у-у-у-хуп! — продължаваше сирената. — Уингълтингълтинк — по-нататък. — Гра-ух! — ехтеше тръбата. Морето и небето се сливаха в млечната мъгла. Тогава Харви почувства, че нещо огромно се движи наблизо. Вдигна глава и погледът му запълзя нагоре-нагоре към мокрия нос, който се извисяваше като скала точно над шхуната. Пред блестящия корпус с цвят на сьомга водата леко се въртеше, виждаше се дългата стълбица от римски цифри XV, XVI, XVII, XVIII и така нататък, които показваха степента на потъването на носа. Корабът се накланяше напред и назад със съскане, което смразяваше сърцето, после цифрите изчезнаха, редицата на илюминаторите с месингови рамки мина наблизо, кълбета пара обвиха безпомощно вдигнатите ръце на Харви. Струя гореща вода бушуваше покрай перилото на „Тук сме“. Малката шхуна се мяташе и тресеше във водовъртежа. След миг кърмата на презокеанския параход изчезна в мъглата. Харви чувстваше, че ще му прилошее или ще припадне, или и двете, когато чу тупване като от падащо върху тротоар тяло. Нечий далечен глас, като от телефонна слушалка, проплака:
— Спрете! Потопихте ни!
— Ние ли сме? — На Харви спря дъхът.
— Не! Една шхуна ей там! Звъни. Ще отидем да видим какво става — каза Ден и спусна лодка.
След половин минута всички, с изключение на Харви, Пен и готвача се хвърлиха в лодката и заминаха. Изведнъж дървената предна мачта на някаква шхуна се счупи с трясък точно отсреща и мина покрай носа, като че ли искаше да я приберат. След нея във водата се носеше човек с лице надолу, облечен в сини дрехи, но той не беше цял. Пен пребледня и задържа дъха си с цъкане. Харви отчаяно — блъскаше камбаната от страх, че и те ще бъдат потопени всяка минута, и подскочи при сигнала на Ден, когото екипажът се завърна.