— Открили са сина му — извика Пен. — Застанете мирно и приемете спасението господне!
— Джейсън е тук на борда — отговори Диско с развълнуван глас. — Там не намерихте ли някого?
— Намерихме един. Беше се закачил между някакви дъски точно срещу нас. Трябва да са били от бака. Главата му е малко наранена.
— Кой е той?
Сърцата на екипажа на „Тук сме“ биеха в един ритъм.
— Май че е младият Оли — провлечено отговори гласът.
Пен вдигна ръцете си и каза нещо на немски. Харви можеше да се закълне, че повдигнатото му лице беше озарено от светлина.
— Слушайте! — продължаваше бавно гласът. — Вие ни се присмивахте онази нощ.
— Сега не ни е до присмех — отвърна Диско.
— Зная, но да ви признаем честно, когато намерихме младия Оли, бяхме на дрейф.
Оказа се неукротимата „Кери Питмън“. На палубата на „Тук сме“ избухна смях.
— Не е ли по-добре да пратите стария при нас на борда? Имаме повече стръв и въжета за котви. Може би няма да го искате, но във всеки случай за проклетия брашпил нямаме достатъчно хора. Ще се грижим за него. Той е женен за лелята на жена ми.
— С лодката ще ви пратя каквото искате — каза Трууп.
— Нямаме нужда от нищо, освен, разбира се, от котва, която да ни държи. Слушайте! Младият Оли се разчувства. Пратете ни стария.
Пен извади от вцепенението Джейсън, а Том Плат го отведе с лодката. Той тръгна без дума на благодарност, без да знае какво го очаква. Лодката се скри в мъглата.
— А сега — рече Пен и пое дълбоко въздух, като че ли имаше намерение да проповядва. — А сега изправеното тяло се сви като сабя, пъхната в ножницата, светлината излезе от блесналите му очи, гласът му се превърна отново в обичайното слабо хихикане. — А сега — каза Пенсилвания Прат, — смятате ли, че е много рано за една игра на дама, господин Солтърс?
— Да, да, точно това щях да предложа сам — бързо извика Солтърс. — Това надмина всичко, Пен, как можеш да прочетеш какво става в главата на човек.
Малкият човек се зачерви и кротко последва Солтърс.
— Вдигай котва! Бързо! Давайте да се махаме от това проклето място — извика Диско. Никога заповедта му не беше така бързо изпълнявана.
— Какво, по дяволите, мислиш, че означава всичко това? — запита Дългия Джек, докато отново си пробиваха път, потни, мокри до кости, удивени.
— На мен ми се струва така — обади се Диско от щурвала, — така: видяха сметката на „Джени Кушмън“…
— Но той, ние видяхме как един от тях мина оттук — изхълца Харви.
— И това, разбира се, като че ли върна Пен на брега, изхвърли го, струва ми се, чак в Джонстаун и той си спомни, че е Джейкъб Болър и всичко останало. Докато успокояваше Джейсън, нещо го извисяваше. Но после, понеже е слаб, тези устои се снишиха и изчезнаха. Умът му отново се замъгли и сега е пак в морето. Така ми се струва.
Всички решиха, че Диско е напълно прав.
— Ако Пен беше останал Джейкъб Болър — забеляза Дългия Джек, — това щеше да съсипе Солтърс. Забелязахте ли изражението на лицето му, когато Пен попита кой се е грижил за него през всичките тези години? Как е, Солтърс?
— Спи като мъртъв. Заспа сякаш е дете — отговори Солтърс, движейки се на пръсти. — Разбира се, ще яде чак когато се събуди. Срещали ли сте някога такъв талантлив проповедник? Той изтръгна завинаги младия Оли от морето. Така поне вярвам. Джейсън се гордееше страшно много с момчето си и през цялото време ми се струваше, че това е наказание за преклонението му пред идоли.
— Има и други като него — промърмори Диско.
— Но това е различно — бързо отвърна Солтърс. — Пен не е толкова зле. Аз само изпълнявах дълга си към него.
Тези гладни мъже чакаха цели три часа, докато Пен се появи отново, напълно успокоен, забравил всичко. Вярваше, че станалото е било само лош сън. После запита защо всички са така мълчаливи, но те не можеха да му отговорят.
През следващите три-четири дни Диско използуваше безмилостно всички на борда. Когато не можеха да излизат в морето за риба, изпращаше ги в трюма, за да подреждат запасите на кораба така, че да остане повече място за рибата. Те подредиха стоката на куп от стената на кабината до плъзгащата се врата зад печката на бака. Диско им показа изкуството да подреждат товара така, че шхуната да се движи най-бързо. Екипажът беше непрекъснато зает и духовете на всички се успокоиха. Дългия Джек гъделичкаше Харви с края на въжето, тъй като според голуееца той бил „тъжен като болна котка за нещо, което не може да се промени“. В тези мрачни дни Харви размишляваше за много неща и изповяда на Ден мислите си. Двамата с Ден се укротиха до такава степен, че дори вече искаха разрешение да си вземат от пържената риба, вместо да крадат тайно.