— Джим! Джим, о, Джим! Джим Нахалника! — Това се харесваше на всички. И когато един роден поет от Бевърли запя песента „Котвата на «Кери Питмън» няма да издържи и за един цент“, която беше съчинявал през целия ден, а по-късно я пееше в продължение на седмици, лодкарите се почувстваха напълно доволни. След това заразпитваха човека от Бевърли какво прави, след като яде боб, тъй като дори поетите невинаги би трябвало да си позволяват това, което им се иска. Всички шхуни и почти всеки лодкар го повтори. Дали някъде наблизо имаше някой немарлив или нечист готвач? Лодките запяха за него и за храната му. Дали той не беше сбъркал нещо? На флотилията всичко беше разказано от край до край. Може би някой беше откраднал тютюна на другаря си? За това се разправяше навсякъде и името му преминаваше от вълна на вълна. Непогрешимото чувство на Диско, пазарската лодка на Дългия Джек, продадена преди много години, момичето, по което въздишаше Ден — на това място Ден, разбира се, се ядоса, — лошият късмет на Пен с котвите, възгледите на Солтърс за торенето, хубавите корабни макети, които Манюел майстореше, и това, че Харви държеше веслата по женски — всичко беше описано до най-малки подробности. Около тях мъглата се стелеше на сребърни талази, в тях проблясваше слънцето и гласовете им ехтяха като гласове на невидими съдии, произнасящи присъди.
Лодките кръстосваха надлъж и шир, ловяха риба, разпиляваха се, докато излезе мъртво вълнение. Тогава се раздалечиха за по-голяма безопасност. Някой се обади, че ако мъртвото вълнение продължи, Девата ще се сгромоляса. Един дързък голуеец, който беше дошъл тук с племенника си, не повярва, вдигна котва и стигна с гребане до самата скала. Много гласове им викаха да се върнат обратно, а други ги насърчаваха да останат там. Големите вълни с гладки гърбове минаваха на юг, издигаха лодката високо, високо в мъглата и после отново я отпускаха в надиплената вода, която я притегляше навътре, и там лодката се завърташе около котвата си на една-две стъпки от скритата скала. Това беше игра със смъртта, сякаш предизвикваха съдбата. Рибарите наблюдаваха в неловко мълчание. Най-после Джек не издържа, настигна земляците си и тайно преряза въжето им.
— Не чувате ли, като ви викаме? — скара им се гой. — Дърпайте, дърпайте, за да се спасите, нещастници! Гребете!
Мъжете ругаеха и се опитваха да спорят, но лодката ги отнесе. Следващата голяма вълна ги отхвърли по-високо и те се забавиха малко като човек, който се препъва в килим. В същото време всички, които наблюдаваха, изреваха в хор. Девата полетя нагоре на няколко акра от водата, пенестобяла яростна. Страховита картина над плитчините! После отвсякъде горещо поздравяваха Дългия Джек. Голуейците не смееха да проговорят.
— Не беше ли красиво? — възкликна Ден, който се въртеше като малко тюленче у дома си. — Такива вълни се редуват на всеки половин час, за да може да се набере голяма вълна. На какъв интервал се движат, Том Плат?
— На всеки петнайсет минути, и то точно на минутата. Харв, ти стана свидетел на най-голямото събитие на Бенкс, а ако не беше Дългия Джек, щеше да видиш жертви.
Откъм мястото, където мъглата беше по-гъста, се чуха весели гласове. На шхуните забиха камбани. Един голям барк си пробиваше внимателно път през мъглата. Ирландците го посрещнаха с ревове и крясъци:
— Заповядай при нас, мила!
— И тези ли са французи? — запита Харви.
— Не виждаш ли? Лодката е от Болтимър. Трепери от страх. Ще ги накараме да съжаляват, че са дошли дотук. Предполагам, че шкиперът й за първи път се среща с толкова голяма флотилия.
Баркът беше черен, напет осемстотинтонен. Главното му платно висеше закачено с клуп, а марселът му потропваше нерешително от слабия вятър, който ги носеше напред. Баркът е най-нежното от всичките деца на морето и този висок, изпълнен с неувереност кораб, с прикрепена фигура на носа, боядисана с бяла и златна боя, изглеждаше смутен, объркан, също като жена, повдигнала полите си, за да пресече кална улица, под подигравателните подвиквания на хулиганите. Положението на барка беше точно такова. Французите знаеха, че се намират близо до Девата, слушаха подвикванията около себе си и опипваха пътя си. Ето една малка част от това, което танцуващите наоколо лодки й подмятаха:
— Каква Дева? За какво говорите? Та това е неделна утрин в Льо Хейв. Върнете се у дома си да изтрезнеете.