— Връщайте се, костенурки такива! Върнете се и предупредете, че идваме след вас.
Половин дузина гласове говореха едновременно в хармоничен хор, докато кърмата пропадаше надолу е люлеене и пръскаше мехури в браздите между вълните.
— Дръж здраво! Дръж здраво да спасиш кожата си! Сега си на върха.
— Надолу! Право надолу! Пусни всичко!
— Всички на помпите!
— Свали кливера!
В този момент шкиперът загуби контрол над нервите си и започна да ругае. Ловенето на риба беше преустановено моментално, за да му отговорят, и тогава той научи много любопитни факти за барка си и за следващото пристанище, където щеше да се отбие. Питаха го дали е застрахован и откъде е откраднал котвата си, тъй като, казваха те, тя принадлежала на „Кери Питмън“. Нарекоха лодката му кална гемия и го обвиниха, че изхвърля боклук, за да изплаши рибата. Предложиха му да го изтеглят и да го закарат при жена му, а един безочлив младеж се плъзна почти под извитата и задна част на кораба, удари по стената с разперена длан и изрева:
— Веднага се омитайте!
Готвачът изпразни една кофа пепел над него, а онзи в отговор му запрати рибени глави. Екипажът на барка хвърляше парченца въглища от камбуза, а лодкарите заплашиха, че ще се качат на борда и ще „откъртят горната му палуба“. Ако се намираше в истинска опасност, щяха да го предупредят веднага, но като го видяха, че се отправя към Девата, те най-пълноценно използуваха възможностите си. Шегите престанаха, когато откъм скалата отново долетя рев, половин миля откъм наветрената страна. Измъченият барк спусна всички платна и лодките разбраха, че си отива посрамен.
През цялата нощ Девата стена пресипнало. На сутринта над сърдитото, разпенено до бяло море флотилията поклащаше мачти в очакване на водач. Нито една лодка не беше спусната до десет часа. Когато двамата Джералдовци от „Окото на деня“ решиха, че настъпва затишие, нещо, което не беше вярно, й дадоха пример. Само за една минута половината лодки ги последваха, подхванати от големите вълни. Трууп обаче остави всички на борда на „Тук сме“, за да солят риба. Той не виждаше смисъл в такива „рискове“ и когато същата вечер се разрази буря, те имаха удоволствие да приемат измокрени и премръзнали гости, щастливи, че са намерили подслон от бурята. Момчетата стояха при въжетата за лодките с фенери, другите бяха готови да теглят, като с едно око следяха помитащата вълна, която можеше да ги накара да оставят всичко, за да спасят живота си. В тъмнината кънтеше вик „лодка, лодка!“ Те я закачаха с кука и измъкваха някой подгизнал рибар. Скоро палубата им се препълни с лодки и легла за пострадалите. Пет пъти по време на вахтата Харви и Ден скачаха към предната рейка, която се удряше в утлегара, и висяха на ръце, крака и зъби, за да привържат с въжета мокрите платна, когато някоя голяма вълна заливаше палубата. Една лодка беше разбита на трески и морето подхвана човека, удари главата му в палубата и му разби челото, а при зазоряване, когато бушуващата вода блещукаше белезникаво в краищата на студените вълни, един нещастник, посинял като мъртвец, се довлече с плуване. Едната му ръка беше счупена, а той все питаше за брат си. На закуска имаше седем души повече от обикновено — един швед, един шкипер от Чатъм, едно момче от Хенкок, щат Мейн, един от Дъксбъри и трима от Провинстаун.
На следващия ден флотилията подели корабокрушенците и въпреки че никой нищо не говореше, всички се хранеха с по-голям апетит, когато лодките съобщаваха една след друга, че са с пълен екипаж. Само няколко португалци и един старец от Глостър се бяха удавили. Имаше много ранени и контузени, на две шхуни вятърът скъса въжетата и ги отвя на юг на три дена път. На един френски кораб умря човек — това беше същият барк, който размени тютюн с „Тук сме“. В една влажна утрин той потегли съвсем тихо със свалени платна. През малкия ръчен далекоглед на Диско Харви видя, че през борда спуснаха продълговат вързоп, без каквито и да са погребални церемонии. Едва през нощта, когато бяха на котва, над обсипаната със звезди вода се разнесе печална песен, наподобяваща химн. Пееха много бавно:
Том Плат отиде на френския кораб, тъй като, каза той, умрелият е негов брат-франкмасон. Излезе, че една вълна прегънала на две нещастния човек в долния край на бушприта и му беше пречупила гръбнака. Новината се разнесе като мълния, защото, противно на общоприетия обичай, французите разпродаваха вещите на умрелите. Той нямал приятели нито в Сен Мало, нито в Микелон. Всичко, което останало от него, беше изложено над кабината — от червената му плетена шапка до кожения колан с нож. Ден и Харви бяха с „Хети С“, на двадесет сажена дълбочина и естествено отидоха и се присъединиха към тълпата. Наддаването продължи дълго. Поседяха, докато Ден купи ножа, който имаше особена месингова дръжка. Когато се спуснаха отново и загребаха под ръмящия дъжд, носени от лекото вълнение, стана им ясно, че ако не обръщаха внимание на въжетата, можеше да им се случи някоя неприятност.