— Добре би било да се посгреем — каза Дек и потрепери под мушамата. Загребаха към сърцевината на бялата мъгла, която, както обикновено, се спусна без предупреждение.
— Има едно проклето течение тук някъде наоколо и затова не мога да използувам инстинкта си — рече Ден. — Изтегли котвата, Харви. Докато се вдигне мъглата, ще ловим риба. Сложи най-тежкия си лот. За тази вода и килограм и половина да сложиш, пак няма да е много. Виж как се затягат вече въдиците.
Пред носа на лодката водата слабо се пенеше. Някакво едва доловимо течение държеше въжето й съвсем опънато. Мъглата беше гъста като овесена чорба и краят на лодката не се виждаше. Харви вдигна яката си и се сви над парапета с вид на отегчен навигатор. Мъглата вече не го плашеше. Известно време ловиха риба мълчаливо и откриха, че треската кълве добре. Тогава Ден извади ножа от ножницата и изпробва острието му на перилото.
— Чудесен е — каза Харви. — Как успя да го вземеш така евтино?
— Заради глупавите им католически предубеждения — отговори Ден и заби лъскавото острие. — Те не обичат да взимат оръжията на мъртъвците, така да се каже. Видя ли как аристократите французи отстъпиха, когато поисках да го взема?
— Но наддаването не е крадене на вещи на умрелия. Това е бизнес.
— Знам, че не е, но нищо не можеш да направиш срещу предубежденията. Това е едно от преимуществата да живееш в прогресивна страна. — И Ден започна да си подсвирва:
— Защо тогава онзи моряк от Ийстпорт не наддаваше? Той купи ботушите му. Хората от Мейн не са ли прогресивни?
— От Мейн? Ами! Те са прости, пък нямат и достатъчно пари, за да си боядисат къщите. Виждал съм ги. Онзи от Ийстпорт ми каза, че ножът е бил употребен — така му казал френският капитан миналата година на френския бряг.
— Дали е намушкал някого? — Харви изтегли рибата от въдицата си, сложи отново стръв и я хвърли във водата.
— Намушкал е, разбира се. Когато чух това, още повече ми се прииска да го купя.
— Господи! Не знаех — възкликна Харви, като се обърна. — Ще ти дам един долар за него, когато… си получа заплатата. Слушай, ще ти дам два долара.
— Наистина ли? Толкова ли ти харесва? — изчервявайки се, попита Ден. — Добре, ще ти призная, аз всъщност го взех за тебе, но не смеех да ти го дам, преди да разбера дали ти харесва. Отсега нататък е твой. Заповядай, Харви, тъй като ние сме другари по лодка и така нататък, и прочие, и прочие. Вземи го!
Той го подаде с колана и ножницата.
— Но слушай, Ден… Не виждам…
— Вземи го! На мене не ми трябва. Нека бъде твой.
Невъзможно беше да се устои на изкушението.
— Ден, ти си истински благородник — промълви Харви. — Ще го пазя до края на живота си.
— Радвам се, че ти харесва — засмя се Ден доволен и след това побърза да смени темата: — Като че въдицата ти се разклати.
— Трябва да се е оплела — отговори Харви, но преди да дръпне въдицата, закрепи колана около кръста си и с голямо удоволствие чу как ножницата се удари в седалката. — На работа! — извика той. — Въдицата като че се е заплела на дъното в ягоди. Тук дъното е пясъчно, нали?
Ден се наведе и подръпна внимателно.
— Камбалата прави така, ако няма настроение. На дъното няма ягоди. Дръпни един-два пъти. Тогава тя ще я пусне. По-добре да я изтеглим, за да се уверим.
Започнаха да теглят заедно и бързо навиваха въжето около кнехта, докато тежестта бавно се издигаше.
— Дърпай! — подканяше Ден, но неочаквано нададе остър писък. От водата изплува тялото на мъртвия французин, погребан в морето преди два дни! Куката го беше подхванала под дясната мишница и изправен той се олюляваше напред-назад. Главата и раменете му стърчаха над водата, ръцете му бяха вързани отстрани, а лицето му не се виждаше. От ужас момчетата се строполиха на дъното на лодката едно върху друго и останаха там, а в това време тялото се люлееше на изтеглената въдица отстрани на лодката.