— Течението, течението го е довлякло насам! — прошепна Харви с побелели устни, докато опипваше закопчалката на колана.
— О, господи, Харв! — стенеше Ден. — Побързай! Той е дошъл за него. Дай му го! Свали го!
— Не го искам! Не го искам! — викаше Харви, — но не мога да напипам токата.
— Бързай, Харв! Той е на въдицата ти!
Харви се изправи, за да откопчее колана. В този момент главата, която беше сякаш без лице и от която се стичаха струйки вода, застана пред очите му.
— Той е съвсем вдървен — прошепна на Ден, който измъкна ножа си и преряза връвта. Харви изхвърли колана далеч в морето. Тялото цопна във водата и потъна, Ден предпазливо се изправи на колене, а лицето му беше по-бяло от мъглата.
— Той дойде за него. Дойде да си го прибере. Веднъж видях как на една мрежа се беше закачил някакъв труп, но тогава не ми направи впечатление. Да знаеш, че този дойде нарочно при нас.
— Да не бях, да не бях вземал ножа. Тогава щеше да се хване на твоята въдица.
— Все едно. И двамата се изплашихме като деца. Но, Харв, видя ли главата му?
— Как да не съм я видял! Никога няма да я забравя. Слушай, Ден, не смятам, че е било нарочно. Течението го е довлякло.
— Течението ли! Той дойде за колана си, Харв. Погребаха го на шест мили на юг от флотилията, а сега сме на две мили от това място. Казаха ми, че са го вързали с верига, дълга един сажен и половина.
— Чудя се какво ли е правил с ножа — там на френския бряг?
— Сигурно нещо лошо. Представи си, че трябва да се яви с него пред Страшния съд, тогава… Какво правиш с рибата?
— Хвърлям я през борда… — каза Харви.
— Защо? И без това няма ние да я ядем.
— Няма значение. Когато си свалях колана, се наложи да го погледна в лицето. Ти можеш да си запазиш своя улов. Аз обаче се отказвам от моя.
Ден не каза нищо, но изхвърли и своята риба.
— Май че си е по-добре в гемията — промърмори той най-накрая. — Бих дал месечната си заплата само да се вдигне по-скоро мъглата. В ясно време не ще видиш това, което виждаш в мъгла. По-добре все пак, че излезе по този начин, вместо да беше дошъл по водата. А той би могъл и да върви.
— О, недей, Ден! Сега сме точно над него. Предпочитам да съм на борда и чичо Солтърс да ме бие.
— Скоро ще започнат да ни търсят. Подай ми сирената! — Ден взе тенекиената сирена, но се спря, преди да я надуе.
— Хайде — подкани го Харви. — Не ми се стои тук цяла нощ.
— Страхувам се, че мъртвият ще направи нещо. Един човек ми разказа веднъж, че пътувал с шхуна, където не смеели да надуят сирената за лодките, тъй като шкиперът — не онзи, с когото бил в момента, а капитанът, който водил кораба пет години преди това, бил удавил едно момче в пияно състояние. Оттогава това момче плавало отстрани и викало: „Лодка! Лодка!“ заедно с останалите.
— Лодка! Лодка! — разцепи мъглата заглушен вик. Отново ги обхвана ужас и тръбата се изплъзна от ръката на Ден.
— Дръж се! — успокои го Харви. — Това е готвачът.
— Не мога да разбера как ми дойде на ум тази глупава история — ядоса се Ден. — Докторът е, съвсем съм сигурен.
— Ден! Дени! О-о-о, Ден! Харв! Харви! О-о-о, Харви-и!
— Тук сме! — извикаха двете момчета в един глас. Чуваха плясъка на весла, но не видяха нищо, докато готвачът, изпотен и мокър, не се сблъска с тях.
— Какво стана? — скара им се той. — У дома ще ви бият.
— Нека ни бият? Мечтаем за това — каза Ден. — Каквото и да е, у дома е най-добре. Ние нещо се разтревожихме тук. — Готвачът им хвърли въже и Ден му разказа случилото се.
— Да-а-а! Дошъл е за ножа си — каза той най-накрая.
Никога дотогава малката люлееща се „Тук сме“ не им се беше струвала такъв уютен и приятен дом, както когато готвачът, изплувал от мъглата, ги отведе обратно на нея. От кабината примамливо просветваше светлина, усещаше се апетитната миризма на топла храна. Чудесно беше да чуят гласовете на Диско и останалите, всички живи и здрави. Облегнати на перилата, те им обещаваха първокласен бой. Но черният готвач беше голям дипломат и стратег. Той не качи лодките, преди да разкаже най-важните факти от станалото. Докато обясняваше, че Харви бил талисман и унищожил лошата магия, лодката му се удряше и отблъскваше от кораба. Едва тогава момчетата се качиха на борда, и то като герои. Вместо да ги бият за причиненото безпокойство, всички започнаха да ги разпитват. Малкият Пен произнесе дълга реч за безсмислието на предразсъдъците. Общото мнение обаче беше против него и в защита на Дългия Джек, който чак до среднощ разказва всевъзможни истории за духове. Под негово влияние никой, освен Солтърс и Пен не се обяви срещу „магьосничеството“, когато готвачът донесе запалена свещ, брашнена питка, вода и щипка сол върху една дъска и ги хвърли през борда, „за да успокоят духа на французина“, ако той все още е тревожен. Ден запали свещта, понеже той купи колана. Готвачът изсумтя и измърмори някакви заклинания, докато пламъкът на свещта потъна.