Когато след вахта си легнаха, Харви попита Ден:
— Какво ще кажеш за прогреса и католическите суеверия?
— Ха! Мисля, че съм просветен и прогресивен, както всички други, но когато един мъртвец от Сен Мало изплаши две бедни момчета до смърт заради някакъв трийсетцентов нож, е, тогава готвачът може да разполага с мене. Нямам доверие на чужденците, живи или мъртви.
На следващата сутрин всички, с изключение на готвача се срамуваха от суеверието си. Спуснаха се на работа с удвоени сили и си говореха така, сякаш бяха сърдити един на друг.
При последния улов „Тук сме“ се движеше редом с „Пери Норман“; състезанието се водеше така близо, че флотилията се раздели на две, дори някои се обзаложиха. Всички членове на екипажа работеха с въдиците или пък соляха, докато заспиваха на местата си. Започваха преди зазоряване и свършваха, когато вече нищо не се виждаше. Дори готвачът се беше включил и подаваше рибата. Харви пренасяше сол от трюма, а Ден помагаше в осоляването. За техен късмет един от „Пери Норман“ падна от бака и си навехна глезена и „Тук сме“ спечели надпреварата. В кораба не би могла да се вмести повече нито една риба, но Диско и Том Плат товареха, натъпкваха и затискаха рибката маса с големи камъни от баласта и все оставаше „само един ден работа“. Диско не им казваше докога щеше да продължи работата. Една сутрин той отиде до лазарета зад кабината и донесе оттам големия грот. Това стана в десет часа. Платното беше свалено, по пладне издигнаха грота и марсела. Отвсякъде надойдоха лодки, които предаваха писма за в къщи. Всички им завиждаха на късмета. Най-накрая изчистиха палубата, издигнаха флага — така според обичая трябваше да отплава първата лодка от Бенкс, вдигнаха котва и тръгнаха. Диско даваше вид, че иска да събере последните писма, затова придвижваше кораба грациозно около останалите шхуни. Всъщност това беше малката му триумфална процесия и за пета година наред той показваше удивителните си качества на моряк. Акордеонът на Ден и цигулката на Том Плат придружаваха магическите стихове, които не трябваше да се пеят, докато работата не свърши:
Хвърляха последните писма на палубата, завързани около парченца въглища. Хората от Глостър предаваха поръчки за своите жени, любими, както и за собствениците. Докато „Тук сме“ завърши музикалната процесия около флотилията, предните платна трепереха като издигнати за „сбогом“ човешки ръце.
Много скоро Харви откри, че „Тук сме“, която се придвижваше само с пътно платно, и „Тук сме“, която сега с опънати платна взе посока на югозапад, бяха два различни кораба. Щурвалът се движеше по-трудно дори и в спокойно време. Чувстваше се как при вълнение баластът в трюма се местеше от една страна на друга и неспирно бликащите мехури във водата заслепяваха очите.
Диско ги накара да изпънат платната докрай като на състезателна яхта. Ден трябваше да чака на големия марсел, който се оправяше с ръце при всяко обръщане на вятъра. В свободното време бяха на помпите, защото от рибата се изцеждаше сол, която би могла да повреди останалия товар. И тъй като риба вече не се ловеше, Харви имаше време да погледне морето от друга страна. Съвсем естествено ниската шхуна се намираше в най-тясна близост със заобикалящия я свят.
Хоризонтът рядко се виждаше, освен ако някоя висока вълна повдигнеше шхуната, но през повечето време тя трудно си пробиваше път, мъчеше се и се въртеше в разпръснатите, докъдето поглед стига, сиви, сиво-сини и черни вдлъбнатини, с ивици трептяща пяна. Или се търкаше гальовно в хълбока на някой по-голям воден хълм. Като че ли казваше: „Няма да ми сториш нищо лошо, нали? Аз съм малката «Тук сме»“. След това се плъзгаше, ликувайки тихичко в себе си, докато някое ново голямо препятствие не й се изпречеше. И най-ненаблюдателният не би могъл да не забележи тези неща, понеже те се повтаряха час след час през дългите дни. Харви, който съвсем не беше глупав, започна да разбира и се радва на приглушения припев на вълните, които се разбиваха с непрекъснато ридание; на забързаните над откритите пространства ветрове, подкарали пред себе си лилаво-сините сенки на облаците; на вълшебното разместване на пластовете при червените отблясъци на залеза; на събирането и натрупването на утринните мъгли, като че корабчето пробиваше стена след стена над бялата повърхност на соления заслепяващ блясък по пладне; на целувките на дъжда, който се сипеше над хиляди мъртви, гладки квадратни мили; на хладното притъмняване към края на деня; на милионите бръчки по морската повърхност на лунна светлина, когато утлегарът тържествено сочеше надвисналите звезди, а Харви слизаше при готвача, за да си вземе пържена риба с картофи и лук.