Най-приятно за момчетата беше, когато ги оставяха заедно на щурвала. В такива моменти Том Плат се намираше съвсем наблизо, а подветреният парапет се притискаше до разпенената вода и над брашпила се извиваше малка дъга. Тогава челюстите на утлегарите виеха срещу мачтите, шкотовете скърцаха, платната се блъскаха с грохот. Когато се спускаше в някои падини, лодката имаше походката на жена, нагласена с единствената си копринена рокля, след това отново изплаваше, предната част на утлегара беше мокра, а той — устремен и изпълнен с очакване на високите светлини на остров Течърз.
Напуснаха студените зелени води на Бенкс, видяха кораби, натоварени с дървен материал, тръгнали за Квебек през проливите Сент Лорънс, срещнаха двумачтови кораби от Испания и Сицилия, насочили се към Джърси. Към брега Артимон ги подхвана благоприятен североизточен вятър, който ги закара съвсем близо до светлините на остров Сейбъл — изглед, пред който Диско не се задържа дълго. След него преминаха Уестърн и Льо Хейв и така стигнаха чак до северния край на Джорджис. Оттам попаднаха в дълбоки води и лодката се понесе весело.
— Домъчня ми за Хети — довери Ден на Харви. — За Хети и за мама. Но ще видиш, че като слезем на брега, морето ще ти липсва. Толкова свикваш с него, че си готов, щом пристигнеш, веднага да тръгнеш отново. Ще останеш ли у нас, докато дойдат вашите? Знаеш ли кое е най-хубавото, когато се върнеш на брега?
— Гореща баня? — попита Харви. Веждите му бяха побелели от изсъхналите пръски.
— И това е хубаво, но нощницата е още по-приятна. Сънувам нощници, откакто свалихме главното платно. Когато си с нощница, можеш да си мърдаш пръстите на краката. Мама сигурно ми е приготвила, нова, прана и мека. У дома, Харви! У дома! Чувства се по въздуха. Идва топла вълна и усещам мириса на дива канела. Чудя се дали ще стигнем за вечеря. Завърти малко наляво!
Платната колебливо пляскаха и се накланяха в задушаващия въздух. Около тях дълбоката синя вода се беше загладила мазно. Трябваше им вятър, а заваля дъжд като остри пръчки, правеше мехури и барабанеше. След дъжда ги настигнаха августовските гръмотевици и светкавици. Двамата легнаха на палубата с голи ръце и крака и мечтаеха за топлата вечеря, която ги очакваше на брега, тъй като земята вече се виждаше ясно. Една лодка от Глостър, излязла за риба-меч, дрейфуваше отстрани. Лодкарят, застанал на малкия бушприт, размахваше харпун, голата му глава беше измокрена от дъжда.
— Всичко е наред! — провикна се весело той, като че ли беше на вахта на презокеански параход. — Улвърмън те очаква, Диско! Какво става с флотилията?
Диско съобщи новините и продължиха пътя си. Разбеснялата се лятна буря бучеше над главите им, светкавиците проблясваха по целия бряг от четири различни места едновременно. Ниският масив от възвишения около пристанището на Глостър, острова Тен Паунд, рибарските заслони и начупената линия от покривите на къщите, всяка рейка и шамандура над водата бяха като ослепителни снимки, които се появяваха и изчезваха по няколко пъти в минута, докато „Тук сме“ пълзеше заедно с прилива, а свирещата шамандура зад тях стенеше и оплакваше. По-късно бурята заглъхна с дълги откъслечни изблици от синкавобяла пяна, следвани от единични тътени като от корабни минохвъргачки и раздрусаният въздух ехтеше под звездите, след което отново настана тишина.
— Знамето, знамето — сети се Диско отведнъж и посочи нагоре.
— Какво има? — запита Дългия Джек.
— За Ото! На половин мачта. Сега вече ни виждат от брега.
— Съвсем бях забравил. Той не беше от Глостър, нали?
— От Глостър е момичето, за което щеше да се жени тази есен.
— Бог да се смили над нея! — каза Дългия Джек и свали малкото знаме на половин мачта заради Ото, който преди три месеца при Льо Хейв по време на буря беше паднал през борда.
Диско избърса навлажнелите си очи и насочи „Тук сме“ към кея на Улвърмън, като даваше тихо заповеди. Шхуната се заклати край акостирали влекачи и нощните пазачи ги поздравяваха от края на мастиленочерния кей. Това завръщане през нощта изглеждаше на Харви изпълнено с някаква тайнственост. Той чувстваше близостта на земята, усети миризмата на земя след дъжда, чу познатия шум от превключващ двигател, който кашляше в разпределителната станция. От всичко това сърцето му заби по-силно, гърлото му пресъхна, както стоеше до шкота. „Тук сме“ мина край влекач с прожектор, чиято вахта хъркаше, после мракът се сгъсти, от двете страни мъждукаше по един фенер, някой се събуди и изсумтя, хвърли въже, шхуната леко се плъзна до тихия кей под огромни железни навеси, пълни с топъл въздух, и застана там безшумно.