Тогава Харви седна до щурвала разплака се и захълца така, като че сърцето му щеше да изхвръкне. Една висока жена, която стоеше до кантара, се спусна долу в шхуната и целуна Ден по бузата. Тя беше майка му, познала „Тук сме“ още при блясъка на светкавиците. Представиха й Харви, едва след като той се успокои. После Диско й разказа историята му. На зазоряване отидоха заедно в къщата на Диско и докато чакаше да отворят пощата, за да изпрати телеграма на родителите си, Харви Чейн сигурно беше най-самотното момче в цяла Америка. Но интересното е, че Диско и Ден не си развалиха мнението за него, като го видяха да плаче.
Улвърмън не се съгласи изведнъж с цените на Диско, докато Диско, сигурен, че „Тук сме“ беше изпреварила другите лодки от Глостър поне с една седмица, му даде няколко дни, за да преглътне. В това време всички се забавляваха по улиците — Дългия Джек задържа тролейбуса Роки Нек, по принцип, както каза той, докато кондукторът го пусна без билет. Ден вървеше вирнал високо луничавия си нос, изпълнен с тайнственост, и се държеше много надменно със семейството си.
— Ден, ще ме принудиш да те просна от бой, ако продължаваш да се държиш по този начин — забеляза Трууп замислено. — Откакто сме се прибрали, ти се държиш съвсем като дете.
— Непременно бих го набил сега, ако беше мое дете — забеляза чичо Солтърс кисело. Той и Пен останаха в къщата на Трууп.
— Охо! — Ден се въртеше с акордеона в задния двор, готов да прескочи оградата, ако врагът приближеше. — Татко, можеш да си мислиш каквото искаш, но помни, че съм те предупредил. Твоята собствена плът и кръв те предупреждават! Не е моя грешката, ако си сбъркал в преценката си, но аз ще бъда на палубата да те наблюдавам. А що се отнася до чичо Солтърс, твоята грешка е най-голяма. Ти само почакай и гледай! Ще те разорат като твоята проклета детелина, а аз — Ден Трууп ще разцъфна като зелено дръвче, тъй като не съм си променил мнението.
Диско пушеше с цялото си земно достойнство, обут в красиви чехли.
— И на тебе взе нещо да ти става като на бедния Харв. Вие двамата се кикотите, намигате си и се подритвате под масата. В тая къща няма вече мир — поклати глава той.
— Има много неща да стават — отговори Ден. — Почакай и ще видиш.
Той и Харви излязоха с тролейбуса на изток от Глостър, там скитаха сред храстите от восъчна мирта до фара, лежаха на големите червени камъни и се смяха, докато огладняха. Харви показа на Ден една телеграма и двама се заклеха да мълчат, докато бомбата избухне.
— Родителите на Харви? — каза Ден е невъзмутимо изражение след вечеря. — Предполагам, че не са нещо кой знае какво, иначе досега щяха да се обадят. Баща му има някакви имоти на Запад. Може и да ти даде пет долара, тате.
— Какво ти казах аз? — обърна се към него Солтърс. — Не пръскай слюнки над яденето, Ден.
Глава IX
Колкото и голяма да е скръбта на един мултимилионер, той като всеки най-обикновен работник трябва да продължава своята работа. В края на юни Харви Чейн, старши, пристигна на източния бряг, за да посрещне една съсипана, не на себе си жена, която ден и нощ бълнуваше, че синът й се дави в зелената морска вода. Той я обгради с лекари, опитни медицински сестри, масажистки и компаньони, които лекуваха чрез внушение, но всичко беше безполезно. Госпожа Чейн лежеше и стенеше или разказваше с часове за момчето си на всеки, който проявеше желание да я слуша. Тя вече нямаше син, как щеше да живее занапред? Често я занимаваше въпросът, дали е мъчителна смъртта на удавника, и съпругът й се страхуваше, да не би да се реши да направи някакъв подобен опит със себе си. За своята собствена мъка той говореше малко — едва ли осъзнаваше нейната дълбочина, докато веднъж откри, че прелиства календара на бюрото си с въпроса: „Има ли смисъл да продължавам?“
Никога досега не се бе съмнявал, че един ден, когато момчето завърши колежа, той ще го притисне до себе си и ще го въведе в тайната на богатството си. Тогава това момче, мислеше той, както всички много заети бащи, щеше веднага да стане негов съратник, помощник и съдружник. Щяха да се занижат прекрасни години, в които улегналият възрастен мъж и дръзкият младеж щяха да осъществяват заедно грандиозни проекти. Сега това момче беше мъртво — загубено в морето, както можеше да се случи и с някой от моряците шведи, които пътуваха на корабите му, пренасящи чай. Жена му умираше или може би нещо по-лошо ставаше с нея. Самият той, смазан от армията медицински сестри, доктори, прислужници и обслужващи, отчаян от променливостта на нейните неспокойни капризи, нямаше сили да се изправи срещу многобройните си врагове.