— Да — госпожица Кинзи кимна между чукането, а секретарят гледаше часовника си.
— Готова ли сте? Изпратете „Констанс“ — частния вагон и уредете да тръгне оттук в неделя навреме, за да бъде готов следващия вторник за връзка с Ню Йорк, Лимитед на 16-та улица в Чикаго.
Чук — чук — чук!
— Няма ли по-добро разрешение от това?
— Засега не. Това им осигурява шестдесет часа оттук до Чикаго. Няма да спечелят нищо, ако тръгнат направо на изток. Готова ли сте? Уредете с Лейк Шоър и Мишигън Съдърн да закарат „Констанс“ на Нюйоркската централна гара и оттам през Бъфало и Олбъни до Бостън. Налага се да стигнат в Бостън в сряда вечерта. Да се направи така, че да няма чакане. Предупредете Карниф, Тоуси и Бариз — подпис Чейн.
Госпожица Кинзи кимна, а секретарят продължи:
— Сега трябва да телеграфираме, разбира се, и на Карниф, Тоуси и Барнз. Готова ли сте? Карниф, Чикаго. Моля прикачете частния ми вагон „Констанс“ от Санта Фе — 16-та улица следващия вторник вечерта към нюйоркския влак през Бъфало и оттам за Олбъни. — Били ли сте някога в Ню Йорк, госпожице Кинзи? Някой ден ще отидем заедно. Готова ли сте? Прикачете вагона за вечерния влак от Бъфало за Олбъни. Тази телеграма е за Тоуси.
— Не съм била в Ню Йорк, но зная това! — каза тя и тръсна глава.
— Извинявайте. Сега за Бостън и Олбъни. Барнз. Същите инструкции от Олбъни през Бостън. Тръгва в три часа и пет минути (това няма да пишете), пристига в девет и пет минути. Сряда. Това е всичко, което Уейд ще направи, но си струва да се разтичат директорите.
— Чудесно — провикна се очарована госпожица Кинзи, която би могла да се възхити само на такъв мъж.
— Не е лошо — рече Милсъм скромно. — Сега всеки друг, но не и аз, щеше да загуби трийсет часа и да прекара цяла седмица в напрежение, вместо да прехвърли вагона от Санта Фе направо до Чикаго.
— А какво ще кажете за Ню Йорк лимитед. Самият Чонси Депю не може да закара своя вагон дотам — подхвърли госпожица Кинзи, която беше дошла на себе си.
— Да, но това не е Чонси. Това е Чейн. Светкавица. За него всичко е възможно. Така да е. Мисля, че няма да е зле, ако телеграфираме и на момчето. Него, все пак, го забравихте.
— Ще питам.
Когато се върна с посланието на бащата, който молеше Харви да ги посрещне в Бостън, той завари госпожица Кинзи да се смее над клавишите. Малко след това и Милсъм се разсмя, тъй като енергичните почуквания от Лос Анджелис гласяха:
Искаме да знаем — защо — защо — защо? Това създава неудобства за всички ни.
После пристигна и съобщение от Топека (от къде на къде и Топека беше замесен, Милсъм не разбираше):
Не стреляй, полковнико. Идваме.
Когато видя телеграмите на изплашените бизнесмени, Чейн иронично забеляза:
— Смятат, че обявявам война. Кажете им, че точно сега нямаме намерение да се бием, Милсъм. Обяснете им защо ще пътуваме. Мисля, че ще е по-добре, ако дойдете и вие, и госпожица Кинзи, макар че не вярвам да свърша някоя работа по пътя. Веднага им кажете истината.
И така истината беше разказана. Госпожица Кинзи чукаше в такт, докато секретарят навсякъде добавяше: „Нека да има мир.“ В заседателните зали на две хиляди мили разстояние представителите на няколко железопътни компании, защищаващи интересите на шейсет и три милиона долара, отдъхнаха. Чейн отиваше да посрещне единствения си син, който така чудодейно беше възкръснал. Мечката търсеше своето малко, а не спекулации. Всички притежатели на големи жп компании, които точеха ножове за спасяване на финансовия си живот, оставиха оръжията си и му отправиха най-добри пожелания, а половин дузина обхванати от паниката дребни собственици вдигнаха глави и съжаляваха за пропуснатите си по вина на Чейн възможности, който беше заровил томахавката.
За ефира седмицата беше много напрегната, тъй като сега, когато тревогата вече изчезна, хора и градове се надпреварваха да предлагат подслон. Лос Анджелис се обади на Сан Диего и Барстоу, че машинистите от Южна Каролина трябва да бъдат готови в самотните си депа; Барстоу предаде съобщението на Атлантическата и Тихоокеанската линия. От Албукерк новината се разнесе до Ачисън, Топека, управата на Санта Фе и чак до Чикаго. С локомотив, комбиниран вагон и персонал позлатеният частен вагон „Констанс“ щеше да бъде „експедиран“ на две хиляди триста и петдесет мили. Влакът щеше да се движи с предимство пред другите сто седемдесет и седем влака, с които предстоеше да се среща и разминава. Диспечерите и персоналът на всички влакове трябваше да бъдат предупредени. Щяха да бъдат нужни шестнадесет локомотива, шестнадесет машинисти и шестнадесет огняри — най-добрите, които можеха да се намерят. Две минути и половина бяха необходими за смяната на локомотивите, три — за напълване резервоарите с вода и две — за попълване на запасите от въглища.