„Предупредете хората и осигурете необходимите цистерни, тъй като Харви Чейн бърза, бърза, бърза“ — гласяха телеграмите.
— Очакваната скорост е четиридесет мили в час. Диспечерите ще придружават специалната процесия в съответните им отсечки. Нека вълшебният килим се простре от Сан Диего до 16-та улица, Чикаго. Бързайте! Бързайте!
— Ще бъде горещо — забеляза Чейн, когато в неделя на зазоряване тръгнаха от Сан Диего. — Майчице, ще бързаме колкото можем. Не виждам никакъв смисъл отсега да си слагаш шапката и ръкавиците. По-добре легни и си вземи лекарството. Бих изиграл една игра домино, ако днес не е неделя.
— Добре, всичко ще бъде както трябва. Само че когато си свалям шапката, имам чувството, че никога няма да стигнем.
— Майко, помъчи се да поспиш и ще стигнем до Чикаго, преди да усетиш.
— Но, татко, още не сме стигнали в Бостън. Кажи им да бързат.
Снажни машинисти пробиваха път към Сан Бернардино и пустинята Моухави, но все още не развиваха голяма скорост. Жегата на пустинята дойде след топлината на хълмовете, които се простират на изток към иглите и реката Колорадо. В ослепителната светлина вагонът пъшкаше от непосилна жажда. На врата на госпожа Чейн слагаха бучки лед. Влакът с мъка следваше безкрайна дългите наклони близо до Еш Форк, преди Флагстаф, където под далечното сухо небе се простират гори и каменоломни. Стрелката на скоростомера махаше и се удряше насам-натам, нажежени до бяло въгленчета потракваха по покрива и вихрушка прах се всмукваше във въртящите се колела. Персоналът на комбинирания вагон седеше в помещенията си. Хората се задушаваха в ризите с дълги ръкави. Чейн отиде при тях и на висок глас, като заглушаваше рева на машината, им разправяше стари случки, които всеки железничар знае. Той им разказваше за сина си, за неговото чудно спасение. Те кимаха, цъкаха и се радваха заедно с него, питаха за „нея, там отзад“ и дали тя би приела машинистът да отвори вратата. Чейн смяташе, че тя ще се съгласи. Вратите на мощния „огнен кон“ бяха отворени от Флагстаф до Уинслоу, макар че диспечерите протестираха.
Госпожа Чейн в будоара си, където прислужницата-французойка, жълто-бяла от страх, се беше хванала за сребърната дръжка на вратата, охкаше слабо и умоляваше съпруга си да бързат. Когато оставиха пустеещите плажове и осветените от луната скали на Аризона и продължиха пътешествието си в горещината, веригата и свистенето на въздушните тръби им показаха, че са за Куулидж при Континенталния вододел.
Трима смели и опитни мъже — спокойни и уверени, когато започнаха пребледнели, с разтреперани ръце, потънали в пот, когато приключиха работата си, промениха курса им от Албукерк към Глориета и чак отвъд Спрингър, нагоре и нагоре до тунела Рейтън по държавната линия. Оттам полетяха към Ла Джънта. Пред тях се разкри Аркънсоу и се спуснаха по дългия наклон към град Додж. Чейн радостно премести стрелките на часовника си с един час напред.
Във влака се говореше малко. Секретарят и машинописката седяха един до друг на щампосани испански кожени възглавници до задното стъкло и наблюдаваха сливането и разделянето на релсите, които оставаха назад. Предполагаше се, че водят бележки за пътешествието. С незапалена пура между зъбите Чейн се разхождаше нервно между великолепния „Констанс“ и празния съединителен вагон.
През нощта пуснаха електричеството и този луксозно печален палат, разкошно осветен, се движеше през бедни безлюдни местности. По едно време се чу свистенето на цистерна с вода и гърления глас на китаец, звънтенето на чукове, които изпробваха стоманените колелета. Смъмриха някакъв скитник и го прогониха от задната платформа. Последва трополенето на въглища, които се изсипваха в тендера, и най на края ги удари неясен шум от гласове, когато прелетяха покрай някакъв спрял влак. Сега пред тях зееха огромни пропасти, траверсите бръмчаха под краката им или пък се редуваха със скали, които препречваха погледа към звездите. Стръмни възвишения и проломи следваха едни след други и се търкаляха бързо назад, към назъбените планини в края на хоризонта. Влакът се бе втурнал към хълмовете надолу-надолу, докато най-после стигна равнината.
В град Додж нечия ръка подхвърли един брой от канзаския вестник. В него беше отпечатано интервю с Харви, който очевидно се чувстваше поласкан от инициативата на местния репортер. Журналистът разказваше шеговито за срещата си с по чудо спасения син на Чейн и това успокои донякъде госпожата. Подканата й. „бързайте“ се предаваше от персонала към машинистите в Никърсън, Топека и Марселищ. Наклонът на пътя намаляваше и километрите бързо оставаха назад. Сега вече градовете и селата бяха близко и човек чувстваше, че се движи сред хора.