— Не виждам циферблата, така ме заболяха очите. Какво става?
— Движим се с най-добрата възможна скорост, майко. Няма смисъл да пристигнем. Ще се наложи да изчакаме.
— Не ме интересува. Искам да чувствам, че се движим. Седни и ми обясни откъде минаваме.
Чейн седна и й разчете картата. В някои отсечки от пътя поставиха рекорди, които се запазиха до ден-днешен. Двадесетметровият влак изпускаше все същите огромни кълба пара и се движеше в задуха с бръмченето на гигантска пчела. И все пак скоростта не задоволяваше госпожа Чейн. Жегата, безмилостната августовска жега я замайваше, стрелките на часовника като че не мърдаха. Кога, кога най-после щяха да пристигнат в Чикаго?
Не е истина, че когато сменяли локомотива във Форд Медисън, Чейн направил на обединеното братство на локомотивните машинисти дарение, което им давало възможност по-късно да се борят срещу него и неговите хора на равни начала. Той платил своите задължения към машинистите и огнярите според заслугите им и банката му най-добре знаеше колко са получили служителите, които проявиха съчувствие към него. Говори се, че последният екип извършил с голямо умение сложното прехвърляне на композицията до 16-та улица, тъй като госпожата най-после задрямала и само всевишният би могъл да помогне на онзи, който би я разбудил.
Един високо заплатен специалист, който трябваше да прехвърли композицията от Лейк Шоър и Машигън Съдърн лимитед до Чикаго се държеше като някакъв пълновластен господар, и не позволяваше да му диктуват как да си върши работата. Въпреки това той се отнесе с „Констанс“ така, сякаш вагонът беше натоварен с динамит и когато служителите възнегодуваха, направиха това шепнешком и с мимики.
— Пфу! — спомняха си хората от Ачисън, Топека и Санта Фе, — бързахме така, като че щяхме да поставим рекорд. Не искахме да раздрусаме болната жена на Чейн. Само си помисли за това. Изминаваме разстоянието от Сан Диего до Чикаго за 57.54. Трябва да им кажеш на онези от източните железопътни линии. А когато решим да поставим рекорд, ще ви се обадим.
За западняка (въпреки че това не звучи приятно за никой град) Чикаго и Бостън са един до друг и някои железопътни линии поддържат това заблуждение. Влакът отнесе „Констанс“ в Бъфало и го остави на централната нюйоркска гара при реката Хъдзън. Видни магнати с побелели бакенбарди и златни амулети по верижките на часовниците си се бяха събрали там, за да поговорят малко за бизнес с Чейн. „Констанс“ се плъзна грациозно по реката Хъдзън към Олбъни и така беше завършено пътуването от бряг до бряг — общо за осемдесет и седем, часа и трийсет и пет минути или три дни, петнадесет часа и половина. Там ги очакваше Харви.
След силно вълнение повечето хора и всички момчета имат нужда от храна. Зад спуснатите завеси, вглъбени в своето щастие, те нахраниха завърналия се блуден син, докато влаковете ревяха напред и назад около тях. Харви яде, пи и разказа на един дъх с много преувеличения приключенията си, а госпожа Чейн го държеше за ръка. От живота на открито и от соления въздух гласът му звучеше по-плътно, ръцете му бяха загрубели и грапави, китките му носеха белези от циреи, а ботушите му и дрехите миришеха на риба.
Баща му, привикнал да преценява хората, го наблюдаваше внимателно. Не личеше момчето да е преживяло нещо лошо.
Наистина, той знаеше много малко за сина си, но ясно си спомняше недоволния младеж с лице като тесто, комуто беше приятно „да се обади на стария“, който постоянно разплакваше майка си и се оживяваше само на обществените места и по хотелски балкони, където простодушното богато момче играеше или хокаше прислужниците. Но този добре сложен млад рибар не клинчеше, гледаше го твърдо в очите, говореше ясно и открито и което беше изненадващо, с уважение. В гласа му имаше нещо, което обещаваше, че новият Харви нямаше да се промени.
— Някой го е обуздал — мислеше си Чейн. — Констанс никога нямаше да позволи това. Не вярвам, че Европа щеше да му се отрази по-добре.
— Но защо не си обяснил на този човек Трууп кой си? — повтори майката, след като Харви разду историята си почти двойно.
— Диско Трууп, мила. Най-добрият човек, който някога е управлявал кораб.
— Защо тогава не му каза да те върне на брега? Знаеше, че татко ти щеше да му се отплати десеторно.