— И какво ще правим с „Тук сме“ след всичко? — Дългия Джек се обърна към Том Плат. — Тя превърна шхуната в катедрала.
— Каква ти катедрала! — изсмя се Том Плат.
— Можеше, но да беше някой по-приличен и по-чист кораб вместо тази разхвърляна шхуна и да поддържахме горе-долу някакъв ред и да имахме юнги да ни помагат. А сега тя ще подскача по стълбата като кокошка, а ние трябва да се занимаваме с рейките.
— Тогава Харви не е бил луд — обърна се Пен бавно към Мейн.
— Не, наистина, не благодарение на бога — отговори милионерът с нежно снизхождение.
— Би било ужасно, ако е луд. Не виждам нищо по-лошо от това да загубиш детето си. А вашето дете се завърна. Да благодарим на бога за това.
— Привет! — рече Харви, гледайки ги отвисоко от кея.
— Сгреших, Харв. Сгрешил съм — каза бързо Диско и протегна ръка. — Сгрешил съм в преценките си. Но не трябва да ми го натякваш повече.
— Аз ще имам грижата за това — каза Ден със затаен дъх.
— Сега ще тръгваш, нали?
— Е, не преди да изчислите надниците ми, ако искате да имам нещо общо с „Тук сме“.
— Така е. Съвсем забравих — и той му наброи останалите пари. — Ти направи всичко, каквото трябваше, Харви, и то така добре, сякаш си израснал… — Тук Диско се спря. Той съвсем не знаеше как щеше да завърши изречението.
— Тук ли е вашият вагон? — запита Ден дяволито.
— Хайде, елате да ви го покажа.
Чейн остана да разговаря с Диско, с останалите образуваха истинска процесия до депото. Начело на всички вървеше госпожа Чейн. Като видя нашествениците, прислужницата-французойка, нададе вик, а Харви, без да се намесва, ги остави да се чудят на богатствата на „Констанс“. Те ги възприемаха безмълвно — щампованата кожа, посребрените дръжки на вратите, кадифетата, огледалата с позлатени рамки, никела, бронза, кованото желязо, облицовката от редките видове дървета, които растяха на континента.
— Казвах ли ви — тържествуваше Харви. — Казвах ли ви. — Това беше най-голямото му отмъщение и то се виждаше добре.
Госпожа Чейн поръча обяд, за който по-късно Дългия Джек разказваше в общежитието с най-малки подробности. Самата тя им сервираше. Мъже, които са свикнали да се хранят на малки маси по време на морски бури, имат изненадващо скромни и добри маниери при хранене и госпожа Чейн, която не знаеше това, беше удивена. С голямо удоволствие тя би взела Манюел за главен прислужник. Той се държеше съвсем спокойно и боравеше със завидна лекота с изящната стъклария и сребърните прибори. Том Плат си спомни за хубавото време, прекарано на „Охайо“, и за маниерите на чуждестранните владетели, които обядваха с офицерите, а тъй като Дългия Джек беше ирландец, той водеше разговора, докато другарите му се отпуснат.
В кабината на „Тук сме“ бащите се разглеждаха един друг зад пурите си. Чейн разбираше достатъчно добре, че имаше работа с човек, на когото не можеше да предложи пари. Също така знаеше, че никакви пари не щяха да заплатят на Диско това, което беше направил. Той мълчеше и изчакваше удобен случай.
— Нищо не съм направил за вашето момче, освен че го накарах да работи малко и го научих как да си служи с квадранта — каза Диско. — А колкото до цифри, главата му работи два пъти по-добре от тази на моя син.
— Между другото — запита непринудено Чейн, — какво смятате да правите с момчето си?
Диско премести пурата си и направи с нея красноречив жест към кабината.
— Ден е съвсем обикновено момче. Не ми позволява да му се меся. Когато аз се оттегля, той ще си събере способен екипаж. Не му се иска да се раздели с риболова. Зная това.
— М-м-м! Някога били ли сте на Запад, господин Трууп?
— Веднъж съм ходил до Ню Йорк с лодка. Не съм се движил по железниците. Също И Ден. Солената вода е достатъчно добра за нас. Бил съм почти навсякъде, сред морето, разбира се.
— Мога да му дам възможност да опознае солената вода колкото се може повече, докато стане шкипер.
— Как така? Аз мислех, че сте нещо като крал на железниците. Харви ми каза така, когато… направих грешката.
— Ние винаги сме склонни към грешки. Мислех, че може би ще ви интересува, че притежавам една линия на кораби, които пренасят чай — от Йокохама до Сан Франциско. Шест от тях са железни — около хиляда седемстотин и осемдесет тона всеки от тях.