Манюел, верен син на църквата си, свърза всички благословии, които бяха отправени към госпожа Чейн заради нейната щедрост, със себе си.
— Това ме успокоява — каза той. — Сега имам опрощение за цели шест месеца. — И тръгна да търси кърпа за момичето, което беше предпочел пред всички останали.
Солтърс замина с Пен, за да изкарат зимата, без да оставя какъвто и да е адрес. Той се страхуваше, че тези разточителни милионери с частни вагони ще се заинтересуват прекалено от неговия другар. По-добре беше да отидат на гости при роднини, някъде навътре в страната, докато времето се оправи.
— Никога не ходи при богатите, Пен — заръча той във влака. — Или ще разбия шахматната дъска в главата ти. Ако забравиш името си отново, което е Прат, помни, че принадлежиш на Солтърс Трууп и че ще останеш, където и да си, докато дойда да те взема. Не ги гледай тях, очите им са плувнали в лой.
Глава X
Неразговорливият готвач на „Тук сме“ мислеше другояче. Той събра всичките си вещи, загъна ги в кърпа и пристигна с вързопа си на „Констанс“. Черният „доктор“ не търсеше по-висока заплата — за него нямаше значение къде ще спи. Беше му се присънило, че трябва да следва Харви до края на живота си. Опитваха се да го разубедят, говореха му, че между един негър от Кейп Бретон и двама негри от Алабама има доста голяма разлика. Най на края все пак въпросът беше решен от господин Чейн. Идеята да бъде назначен готвач или портиер развесели милионера. Хрумна му, че някой ден Харви ще има нужда от личен прислужник, а този доброволец щеше да бъде по-полезен от петима случайно наети хора. Затова беше хубаво да го оставят, въпреки че се наричаше Макдоналд и ругаеше на галски. Вагона щяха да върнат, в Бостън, откъдето трябваше да отведат негъра на Запад, ако той все още държеше на желанието си.
С „Констанс“, който Чейн дълбоко в себе си презираше, си отидоха и последните остатъци от света на милионерите и той се отдаде на дейна почивка. Глостър беше нов град на нова земя и той възнамеряваше да намери в него подслон, както по-рано намираше във всички градове от Снохомиш до Сан Диего, откъдето бе дошъл. Тук хората изкарваха прехраната си на кривата уличка, която служеше за кей и склад на кораби. Като бизнесмен той искаше да научи тази благородна игра. Хората казваха, че четири от всеки пет рибени кюфтета, които се сервират на неделната закуска в Нова Англия, идват от Глостър и за доказателство го затрупваха с цифри, изчерпателни статистически сведения за лодки, снаряжения, размери на кейове, инвестиран капитал, осолване, опаковане, фабрики, застраховки, надници, ремонт на кораби, печалби. Той води разговори със собственици на големи флотилии, чиито шкипери бяха нещо повече от наемни работници и чиито екипажи бяха почти изцяло сформирани от шведи или португалци. Съветва се и с Диско, един от малцината, които имаха собствен плавателен съд, и сравняваше неговите наблюдения с обширните си познания. Сядаше върху купчина вериги в някой от магазините за корабни принадлежности и задаваше въпроси с бодрото и неутолимо любопитство на западняк, а целия бряг се мъчеше да разбере „каква, по дяволите, е целта на този човек“. Ходеше в обществените застрахователни заведения и искаше обяснения за неразгадаемите знаци, които всеки ден нанасяха с тебешир върху една дъска. Това го свърза със секретарите на дружествата за защита на вдовиците на рибарите и на сираците от града. Те просеха безсрамно, като всеки от тях искаше да бие рекорда на своята институция. Чейн подръпваше брадата си и ги препращаше към госпожа Чейн.
Тя се настани в общежитие близо до източния край — някакво странно заведение, в което очевидно пансионерите се разпореждаха сами. Покривките бяха най-обикновени — на карета в бяло и червено. Наемателите явно се познаваха от години. Ако бяха гладни, можеха да стават посреднощ, за да си приготвят например зайци по уелски. На втората сутрин от престоя си госпожа Чейн свали диамантените си скъпоценности, преди да слезе на закуска.
— Те са изключително приятни хора — довери тя на съпруга си, — така непосредствени и приятелски настроени, независимо че почти всички са от Бостън.