— Това не е простота, майчице — възрази й той и отправи поглед към камъните зад ябълковите дръвчета, между които бяха опънати техните хамаци. — Това е нещо друго, което ние, което аз нямам.
— Не може да бъде — рече тихо госпожа Чейн. — Тук няма жени, чиито рокли да струват по сто долара. А защо ние…
— Зная мила. Ние имаме, разбира се, ние имаме. Мисля само, че това е стилът на Изтока. Добре ли се чувстваш?
— Не виждам много Харви, той е непрекъснато с тебе, но вече не съм така нервна както преди.
— Не съм се чувствал така добре, откакто Уили почина. Едва сега разбрах, че имам син. От Харви ще излезе свястно момче. Имаш ли нужда от нещо, мила? Да подложа ли възглавничката под главата ти? Добре, ние ще идем надолу към кея и там ще останем малко.
През тези дни Харви следваше баща си като сянка. Двамата често се разхождаха заедно и Чейн винаги намираше оправдание за това, че слага ръката си върху развитите рамене на Харви. Харви откри и се възхити от нещо, на което по-рано не беше обръщал внимание — странната сила на баща му да прониква в същността на нещата, които научаваше от хората по улицата.
— Как ги караш да ти разкажат всичко, без да споделяш мислите си? — запита го синът му, когато излизаха от склада за такелажни принадлежности.
— В живота си съм се срещал с доста хора, Харв. Предполагам, че вече съм се научил да ги преценявам. Познавам също така добре и себе си. — Те приседнаха на кея, съвсем близо до морето и той продължи: — Хората винаги могат да разберат дали човек сам си е пробил пътя. Само тогава те се отнасят с него като с равен.
— Както се държат с мене долу на кея на Улвърмън. Аз съм просто един от тях. Диско разказа на всички как съм си изкарвал надниците… — Харви простря ръце и разтърка дланите си. — Пак омекнаха — забеляза той тъжно.
— Нека останат така още няколко години, докато получиш образованието си. След това пак ще загрубеят.
— Да, предполагам — неохотно се съгласи Харви.
— Това остава на тебе, Харв. Можеш да се прислониш зад гърба на майка си, разбира се, да я тревожиш с капризите си и да опъваш нервите й с всякакви глупости.
— Така ли правех? — в гласа на Харви се почувства смущение.
Баща му се обърна към него и протегна ръка.
— Знаеш не по-зле от мен, че нищо няма да мога да направя от тебе, ако не постъпваш съвестно. Само с тебе все пак бих могъл да се справя, но няма да успея да изляза на глава с вас двамата — с тебе и с майка ти. Животът е твърде кратък.
— И това не е съвсем добре за мене, нали?
— Мисля, че до голяма степен вината е моя. А ако искаш да знаеш истината, до днес не си показвал кой знае какви способности. Така ли е?
— А-а! Диско мисли… кажи колко смяташ, че е струвало възпитанието ми досега?
Чейн се усмихна.
— Никога не съм водил сметка, но превърнато в пари — в долари и центове, излиза не четиридесет, а по-скоро петдесет хиляди, а може би и шейсет. Младите струват скъпо. Трябва да имат много неща, след това се уморяват от тях. Бащата само попълва чека.
Харви подсвирна, но дълбоко в себе си беше твърде доволен от мисълта, че възпитанието му е струвало така скъпо.
— И това е загубен капитал, нали?
— Само вложен капитал, Харв. Надявам се, че е вложен.
— Дори ако се сметне, че е трийсет хиляди, трийсетте долара, които спечелих, са само една хилядна от тях. Това е твърде нищожно — Харви загрижено поклати глава.
Чейн се разсмя така поривисто, че едва не падна от парапета във водата.
— Диско е спечелил много повече от Ден, след като Ден е преминал десетгодишната си възраст, а Ден ходи на училище само половин година.
— Да не би това да ти е целта?
— Не, нямам никаква цел. Просто не се чувствам особено доволен от себе си точно сега. Това е всичко… Заслужавам един хубав ритник.
— Не мога да го направя, приятелче. Ако бях устроен другояче, щял съм да го направя отдавна.
— Щях да го помня до края на живота си и никога нямаше да ти простя — каза Харви, облегнал брадичката си върху свитите в юмрук ръце.
— Точно така. Точно така бих постъпил и аз. Разбираш ли?
— Да. Грешката е моя и ничия друга. Както и да е, все нещо би трябвало да се направи.
Чейн извади пура от джоба на жилетката си, отхапа единия й край и запуши. Бащата и синът много си приличаха, тъй като брадата скриваше устата на Чейн, а Харви имаше орловия нос на баща си, близко поставените му черни очи и същите тесни черепни кости. С малко кафява боя той би представлявал наистина живописен червенокож от книгите с приказки.
— Отсега нататък — каза Чейн бавно — ще ми струваш между шест и осем хиляди на година, докато станеш пълнолетен. Тогава вече ще те наричаме мъж. Ще получаваш четиридесет, петдесет хиляди, освен това, което майка ти ще ти дава. Можеш да имаш камериер и яхта или някакво фантастично ранчо, където ще даваш вид, че развъждаш коне, и където ще играеш комар с приятелите си.