— Като Дори Тък? — усмихна се Харви.
— Да, или като двете момчета на Де Вятре, или като сина на Мак Куейд. Калифорния с пълна с такива. А ето ти и един пример от Изток.
Като изпускаше черна пара, луксозна яхта гордо навлезе в пристанището. Палубата на яхтата беше облицована с махагон, кабината обкована с никел, а над задната палуба беше опънат навес от раиран плат в розово и бяло. На мачтата се развяваше триъгълен флаг с емблемата на някакъв спортен нюйоркски клуб. Двама младежи, облечени в костюми, които те явно смятаха за морски, играеха на карти до салона, а няколко жени с червени и сини чадърчета се оглеждаха наоколо и се смееха шумно.
— За нищо на света не бих искал да съм на такава яхта и да ме подгони и най-невинният вятър. Няма никакъв парапет — забеляза критично Харви, докато яхтата намали ход, за да се настани и хвърли котва.
— Мислят, че така си прекарват времето най-добре. Ако искаш, мога да ти купя такава яхта, че и два пъти по-голяма, Харв. Как ти се струва такова нещо?
— Ами! През борда изобщо няма начин да се прехвърли лодка — каза Харви, който все още разглеждаше с голямо внимание яхтата. — Ако не мога да хвърля въже по-добре от него, ще си остана на брега… И какво, ако го направя?
— Да останеш на брега или какво?
— С яхта и ранчо. Да си живея на гърба на „стария“ и да се скрия зад гърба на мама, когато изпадна в беда — рече Харви и очите му проблеснаха.
— Е, в такъв случай би могъл да постъпиш при мене, синко.
— Десет долара на месец? — Очите му още веднъж блеснаха.
— Нито цент повече, докато не заслужиш, няма да можеш да разполагаш с парите си няколко години.
— По-скоро бих започнал да мета кабинета ви. Не са ли започнали така сума ти важни клечки? По-добре човек сега да получи нещо, отколкото…
— Зная, това е известно на всички. Но за тази работа мога да наема, който и да е. Аз самият направих същата грешка, като започнах.
— Трийсет милиона долара не си ли заслужават грешката? Аз бих рискувал за такава сума.
— Аз вече загубих известна част, но пък спечелих в друго отношение. Ще ти разкажа.
Чейн поглади брадата си, погледна гладката повърхност на водата, засмя се и заговори на Харви, сякаш гласът му идваше някъде отдалеч. Харви започна да осъзнава, че баща му разказва историята на своя живот. Той говореше спокойно, без да жестикулира и без да се вълнува. За тази история най-големите вестници охотно биха платили огромни суми. Това беше историята на четиридесетгодишната му неуморна дейност и в същото време история на Новия Запад, която тепърва предстоеше да бъде написана.
Историята започваше с едно сираче, което скитало бездомно и самотно из Тексас, и преминало, както става в приказките, през стотици най-различни перипетии. Момчето усетило миризмите на всички западни щати, пред очите му израствали градове, които в следващия сезон напълно западали. Чейн си припомняше за мъжеството на преселниците и затънтените, слабо населени лагери, които вече след много труд се превърнаха в общини. Чейн разказваше и за изграждането на трите железници, за умишления провал на четвъртата, за параходи, селища, общини, гори и мини, за хората от различни националности, които строели, разработвали, копали. Спомена за големи, невиждани богатства, които се пръскали пред очите или се изплъзвали най-случайно от ръцете им, когато трябвало да преминат от едно място на друго кога на кон, но по-често пеша. Понякога богат, понякога беден, ту тук ту там — моряк, железничар, предприемач, съдържател на общежитие, журналист, техник, търговски пътник, агент на фирма за недвижими имоти, политик, безделник, търговец на спиртни напитки, собственик на мини, спекулант, животновъд или скитник. Харви Чейн бил в постоянно движение — ту дързък, ту хладнокръвен, но винаги бодро крачещ към целта си и както сам казва — към славата и напредъка на своята страна.
Вярата никога не го напускала, дори когато достигнал крайния предел на отчаянието — вярата, която човек има, когато познава хората и живота. Говореше унесен сякаш на себе си за големия кураж, за изобретателността, които го бяха поддържали винаги. Историята беше така жива в спомените му, че той не промени тона си. Беше побеждавал враговете си, прощавал им беше така, както те го бяха побеждавали или му бяха прощавали в онези далечни дни. Беше молил, увличал след себе си, понякога извършвал дори насилие над градове, компании и синдикати, но винаги за тяхно добро. Беше пропълзял през планини и проломи с железопътни релси зад себе си. И във всички тези битки трябвало да издържи на опитите на противниците да сломят духа му.