Харви следеше разказа със затаен дъх, навел глава на страна, без да сваля очи от лицето на баща си. Вече се беше смрачило и червеният край на пурата осветяваше сбръчканите бузи и гъстите вежди на стария Чейн. Приличаше на локомотив, който щурмува тъмна местност — и гъста по една миля между всяко проблясване на локомотивната пещ, но този локомотив можеше да говори и думите разтърсиха момчето до дъното на душата му. Чейн допуши пурата и хвърли угарката. Двамата все още седяха в мрака над плискащата се вода.
— Никога досега не съм разказвал това — каза бащата.
— Нищо по-славно не съм чувал! — извика Харви.
— Ето всичко, което съм постигнал. Сега идвам до това, което не съм могъл да постигна в живота си. Може да не ти се стори много важно, но бих искал да остарееш като мене, преди да го откриеш. Аз, естествено, се справям с хората и в моята сфера никой не може да ме излъже, но — но, аз не съм в състояние да се състезавам с учен човек! Вярно през живота си съм понаучил това-онова, но смятам, че липсата на образование ми личи.
— Никога не съм забелязал — каза синът му с известна гордост.
— Въпреки всичко ще го забележиш, Харв. Ще го забележиш — щом като завършиш колежа. Мислиш, че не го съзнавам ли? Мислиш, че не се виждам в очите на хората, когато ме преценяват като „простак“. Всички бих ги удушил, да, но каква полза? Не бих казал, че те са кой знае колко по-образовани, но все пак стоят по-високо от мене. Сега шансът е пред тебе. Ти трябва да усвоиш цялата наука, защото ще живееш с хора, които са получили солидно и системно образование.
— А за мене какво остава? — въздъхна Харви. — Цели четири години в колеж! Бих предпочел да имам камериер и яхта!
— Нищо, синко — настояваше Чейн. — Ти влагаш капитала си, който ще ти донесе най-добри печалби, и мисля, че няма да намериш капитала ни намалял, когато станеш годен да го управляваш. Помисли си и утре сутринта ми кажи. Да побързаме! Закъсняхме за вечеря.
Тъй като това беше делови разговор, нямаше нужда Харви да казва на майка си за него и, естествено, Чейн се съгласи с мнението му. Но госпожа Чейн прочете това в очите им и я обхвана страх и малко ревност. Момчето, което някога я нагрубяваше, бе изчезнало. Това момче с напрегнат израз, което необичайно сериозно разговаряше с баща си, някак беше различно. Тя разбра, че говореха за бизнес, тема, извън нейните интереси. Съмненията й бяха разрешени, когато Чейн се върна от Бостън и й донесе нов диамантен пръстен.
— Какво вършите вие, двамата мъже, сега? — запита го тя с лека усмивка.
— Говорим, просто си говорим, майко, нищо лошо не става с Харви.
И наистина не ставаше. Момчето беше съставило договора съвсем самостоятелно. Железниците, обясняваше той сериозно, го интересуваха толкова малко, колкото и дървения материал, недвижимите имоти или мините. Това, за което копнееше, беше контролът над новозакупените параходи на баща му. По време на ваканция можеше да се занимава най-обстойно с работата на параходната компания. Харви зададе хиляди въпроси. Интересуваше се най-подробно за всичко — като се почне от тайните документи в сейфа на баща му и се свърши с влекача в пристанището на Сан Франциско.
— Споразумяхме се — каза най-после Чейн. — Естествено, че докато свършиш колежа, ще си смениш мнението най-малко двадесет пъти. Но ако останеш въпреки всичко с тези намерения, ще ти предам всички документи, както и цялата работа, за да я ръководиш сам. Как ти се струва това, Харв?
— Не, не си заслужава да разделяш такова преуспяващо предприятие. И без това в света има бясна надпревара. Диско казва, че кръвните роднини трябва да се държат колкото се може по-близо едни до други. Тогава тълпата не ги напада. Това е една от причините, казва той, да се повишават толкова цените. А знаеш ли, че „Тук сме“ потегля за Джорджис в понеделник. Те май не се застояват дълго на брега, нали?
— Ние също трябва да тръгваме. Изоставил съм работата си между двата океана и е крайно време да се връщам. Никак не ми се иска, не съм имал почивка като тази цели двайсет години.
— Не можем да си тръгнем, преди да изпратим Диско — каза Харви, — а в понеделник е Денят на загиналите. Нека да останем до тогава.
— Какъв е този мемориален ден? И в общежитието говорят за него — запита Чейн. И на него не му се искаше да разваля хубавите дни.
— Виж какво, доколкото разбирам, на този ден се свири и пее. Урежда се главно за курортистите. Диско не обича много този празник, защото тогава събират волни пожертвувания за вдовиците и сираците. Диско си има собствено чувство за чест и достойнство. Не си ли забелязал?