— А, да. На няколко пъти ми направи впечатление. Това е празник на града, така ли?
— Да, летен празник. Четат имената на удавените или на изчезналите при последните пътувания, произнасят речи, рецитират и така нататък. През това време, казва Диско, секретарите на Обществата за помощ се боричкат в задния двор за плячката. Истинският празник, казва той, е през пролетта. Тогава взимат участие и свещениците и по тези места все още няма летовници.
— Разбирам — каза Чейн с пълното и ясно разбиране на човек, свикнал от дете да уважава честолюбието на градските жители. — Ще останем за Деня на загиналите и следобед ще си тръгнем.
— Може би трябва да отида при Диско и да му кажа да доведе хората, преди да отплават. Аз, разбира се, ще остана с тях.
— А, така ли? — възкликна Чейн. — Аз ще бъда един от жалките курортисти, а ти…
— Аз съм от Бенкс, пълноправен обитател на Бенкс — извика Харви отзад и скочи в тролейбуса, който тръгваше, а Чейн продължи по пътя си с блажени мечти за бъдещето.
Диско нямаше вкус към обществените тържества, които се организираха с благотворителна цел, но отстъпи пред молбите на Харви, за когото празникът щеше много да изгуби, ако екипажът на „Тук сме“ нямаше да присъства. Диско обаче постави едно условие. Той беше чул — изненадващо е как всички мигновено научаваха какво става по крайбрежието — той беше чул, че „някаква“ актриса от Филаделфия щяла да вземе участие с изпълнението на песента „Пътуването на шкипера Айърсън“. Лично него актрисите го привличаха толкова, колкото и летовниците, но правото си е право и въпреки че той самият (тук Ден се изкикоти) веднъж беше сгрешил в преценката си, това повече не трябваше да се случва. Така Харви се върна отново в източен Глостър и изгуби половин ден, за да обясни на озадачената актриса, много известна по двете крайбрежия, грешката, която щеше да извърши. На края актрисата се съгласи, че искането на Диско беше справедливо.
От дългогодишен опит Чейн беше стигнал до убеждението, че всички обществени тържества са насъщна храна за обикновените хора. В горещата мъглива утрин той наблюдаваше забързаните на запад тролейбуси, пълни с жени в леки летни рокли и белолики мъже със сламени шапки, които с удоволствие бяха напуснали душните бостънски канцеларии. Пред пощата бяха струпани стотици велосипеди, официалните лица се суетяха и се поздравяваха важно и знаменцата едва-едва потрепваха в тежкия въздух.
— Майко — каза той изведнъж, — не ти ли напомня това Сиатъл, когато беше изгорен и трябваше отново да го възстановяват.
Госпожа Чейн кимна, тя също познаваше празненствата, които ставаха и на много места по западния бряг и ги сравняваше с това. Рибарите започнаха да се смесват с тълпата около градските врати. Тук имаше мургави португалци, жените им бяха с непокрити глави или в най-добрия случай носеха шалове, светлооки новошотландци и представители на други морски народи — французи, италианци, шведи и датчани с екипажите си от каботажните шхуни. Навсякъде имаше жени в черно, които поздравяваха с тъжна гордост, тъй като това е техният голям ден. Имаше и свещеници от най-различни вероизповедания и ранг — високопоставени духовници, дошли на почивка, скромни пастири от Църквата на Хълма, лютерански пастори, които някога са били моряци с обрасли като храсти бради, другари на екипажите от десетки лодки. Тук бяха и обществени благотворители, едри корабовладелци, дребни корабопритежатели, чиито плавателни съдове бяха заложени от кила до върховете на мачтите, банкери и морски застрахователни агенти, капитани на влекачи и на всякакви други лодки, такелажници механици, пристанищни носачи, търговци на сол, корабостроители и бъчвари и цялото разнородно население от крайбрежието.
Пъстрата разнородна тълпа се придвижваше към свободните седалки, а един чиновник от градската община, плувнал в пот, се грижеше за настаняването на публиката, извънредно горд от възложената му длъжност. Запознаха се с Чейн и взаимно преди няколко дни се харесаха.
— Е, господин Чейн, какво мислите за нашия град? Моля, госпожо, седнете, където ви е удобно. Предполагам, че и при вас на Запад стават подобни неща, нали?
— Да, но те са от по-ново време.
— Така е, разбира се. Трябваше да бъдете тук, когато честваха нашия двеста и петдесети рожден ден. Казвам ви, господин Чейн, старият град си има своите предимства.
— И аз така чувам. Всичко се плаща, разбира се. Но какво ще кажете за един град, който въпреки всичко няма първокласен хотел?