— Мини оттук наляво, Педро, има достатъчно места за всички. Е, това им разправям аз през цялото време, господин Чейн. На този празник се събират много пари. Не смятам, че една по-голяма сума може да ощети много такъв богат човек като вас. Това, което искаме, е…
Неочаквано тежка ръка се стовари на рамото му и зачервеният шкипер на каботажен кораб от Портланд го завъртя настрани.
— Защо по дяволите, събирате полицията и затваряте кръчмите в града, когато всички прилични хора са в морето? А? Градът е съвсем сух и мирише много по-лошо, откакто го напуснах. Във всеки случай можехте да отворите едно барче за газирани напитки.
— Това не личи да е навредило на сутрешната ти закуска, Карсен. По-късно ще ти обясня. Седни до вратата и си обмисли доводите, докато се върна.
— Какво значение имат моите доводи? В Микелон една каса шампанско е осемнадесет долара и… — Шкиперът се наведе и седна, а прелюдията, която засвири органистът, го накара да млъкне.
— Новият ни орган — обясни чиновникът гордо на Чейн. — Струва ни четири хиляди долара. Ще се наложи да увеличим данъците през следващата година, за да го изплатим. Няма да оставим свещениците само да проповядват я. Ето, нашите сирачета ще пеят в хора. Жена ми ги учи. По-късно пак ще се видим, господин Чейн. На трибуната имат нужда от мене.
В този миг в залата прозвучаха звънливите детски гласове, високи, ясни и искрени.
Жените в залата се облегнаха назад, за да слушат по-добре, повтарящите се тонове изпълваха въздуха. Госпожа Чейн и жените около нея задишаха начесто. Тя едва ли е предполагала, че в света има толкова много вдовици. Очите й инстинктивно затърсиха Харви. Той намери другарите си от „Тук сме“ и стоеше с тях в края на тълпата между Ден и Диско. Чичо Солтърс се бе върнал предишната нощ заедно с Пен от Памлико Саунд и го посрещна с подозрение.
— Твоите хора още ли не са дошли? — изсумтя той. — Какво правиш тук, млади човече?
„Вие, морета и течения, бог да ви благославя: хвалете го и го възхвалявайте вечно!“
— Не ти ли изглежда добре? — запита Ден. — Той си е тук на мястото, както и ние, както всички останали.
— Но не в тези дрехи — изръмжа Солтърс.
— Затваряй си устата, Солтърс — каза Диско. — Жлъчта отново се връща в тебе. Стой си на мястото, Харв.
Когато химнът свърши, на трибуната излезе един от членовете на градската община. Ораторът поздрави всички с „добре дошли“ в Глостър и между другото посочи с какво Глостър превъзхожда останалия свят. След това спомена за морското богатство на града и за цената, която трябва да бъде заплатена за тазгодишния улов. А по-късно щяха да чуят имената на умрелите — сто и седемнадесет души. Вдовиците се спогледаха. Глостър не притежаваше някакви големи мелници или фабрики, с които да се гордее. Неговите синове работеха на надница, която морето можеше да им осигури, и всички знаеха, че нито Джорджис, нито пък Бенкс са пасища за говеда. Най-многото, което хората на брега можеха да направят, е да помогнат на вдовиците и сираците. След като направи няколко общи забележки, той използува възможността да благодари от името на града на онези, които, водени от висок обществен дух, се бяха съгласили да вземат участие в празненството.
— Ненавиждам тези молби — измърмори Диско. — Това не дава вярна представа на хората за нас.
— Хората трябва да имат четири ръце, за да успеят при възможност да спестят нещо — отговори Солтърс. — Разбира се, тази просия е срамна работа. Вземи си бележка от това, млади момко. Богатствата се задържат за кратко време и ако започнеш да ги пръскаш по разни луксове…
— А какво става, когато се загуби всичко, всичко? — запита Пен. — Тогава какво трябва да се направи? Веднъж аз — воднистосините очи се задвижиха нагоре-надолу, като че ли търсеше нещо, към което да прикове погледа си, — веднъж прочетох, в някаква книга мисля, че беше за една лодка, от която всички се издавили, освен един и той ми каза…
— Глупости! — прекъсна го Солтърс. — Чети по-малко, а обръщай повече внимание на храната си и така ще можеш сам да си изкарваш прехраната, Пен.
Харви, притиснат сред рибарите, имаше чувството, че по гърба му пълзят мравки, все едно че го тресеше треска, която започваше от основата на врата и стигаше до петите. Беше му студено, въпреки задушния ден.
— Тази ли е артистката от Филаделфия? — запита Диско, загледан навъсено към естрадата. — Нали се разбрахме да не пее песента на стария Айърсън, Харв?
И наистина тя изпя не „Пътуването на Айърсън“, а една балада за рибарското пристанище Бриксъм, около което буря настигнала през нощта риболовните кораби, а на брега жените запалили огън, за да спасят мъжете и синовете си.