— Охо! — възкликна Ден през рамото на Дългия Джек. — Трябва да е било много страшно.
Прекрасният глас на актрисата затрогна присъстващите. Когато тя запя как измокрените до кости моряци се хвърлили към брега, а живите носели на ръце умрелите си другари и в светлината на огъня питали:
или:
по всички пейки сърцата на хората забиха лудо.
Актрисата се поклони, но едва-едва се чуха ръкопляскания. Жените търсеха кърпичките си, а много от тях бяха вперили насълзените очи към тавана.
— Хм — изсумтя Солтърс, — ако беше в театър, това щеше да струва на всекиго по долар, а може би и по два. Някои хора, разбирам, могат да си го позволят. На мене ми се струва като истинско прахосничество… А как, по дяволите, капитан Барт Едуърдс е успял да се добере дотук?
— Не го спирайте — каза един човек от Ийстпорт зад него, — той е поет и се готви да каже нещо свое. Идва оттам, откъдето дойдохме и ние.
Той не напомни, че капитан Едуърдс цели пет години се е борил да му позволят да изпълни поемата си в Деня на падналите във войните. Организационният комитет се отнасял с насмешка към молбите на капитана, докато най-после те му дотегнали дотолкова, че за да се отърве, предоставил на поета най-после възможност да осъществи своето желание. Когато застана старият човек на естрадата, облечен в най-хубавите си дрехи, неговото простодушие и възторг спечелиха слушателите още в самото начало. Публиката изслуша търпеливо трийсет и седемте стиха с най-подробни описания на гибелта на шхуната „Джоън Хаскен“ при Джорджис по време на буря през 1867 година. Старецът завърши, възнаграден от всички присъстващи със сърдечен възглас.
На един бостънски репортер дойде чудесната идея да публикува епичната поема и интервю с нейния автор. Капитан Барт Едуърдс, бивш ловец на китове, корабостроител, рибар и поет, в своята седемдесет и трета годишна възраст постигна всичко, към което се беше стремил цял живот.
— Според мене всичко това е умно и вярно написано — забеляза човекът от Ийстпорт. — Ходил съм по тия места, за които той е писал, бил съм там и мога да подпиша с две ръце, че всичко, което разправя, е самата истина.
— Мисля си, че Ден би могъл да напише тия стихове преди закуска, и то само с една ръка — обади се Солтърс, за да защити честта на Масачузетс. — Съгласен съм, че момчето е доста образовано, особено като за човек от Мейн. Но все пак…
— Сигурно с чичо Солтърс ще се случи нещо лошо през следващото пътуване. За пръв път чувам похвала от него — смееше се Ден. — Какво става с тебе, Харв? Защо утихна така? Лицето ти е въззелено!
— Не зная какво ми е! — отговори Харви. — Имам чувството, че вътрешностите ми са твърде големи за тялото ми. Като че ли съм претъпкан. Треперя от студ.
— Разстройство? Пфу! Много лошо. Ще почакаме, докато мине четенето, и тогава ще тръгнем, за да хванем отлива.
Жените, загубили мъжете си това лято, бяха застинали по местата, сякаш очакваха да бъдат разстреляни в упор, тъй като знаеха какво щеше да последва. Летните пансионерки, облечени в розови и сини блузи, които се подсмиваха през цялото време, докато капитан Едуърдс четеше поемата си, станаха отведнъж сериозни и оглеждаха лицата на присъстващите глостърски жители, за да разберат защо всички замлъкнаха. Рибарите се устремиха напред. Онзи градски чиновник, който беше разговарял с Чейн, изникна на естрадата и започна да чете годишния списък на загиналите, разделяйки го по месеци. Нещастните случаи от миналия септември бяха не много и повечето — чужденци. Гласът му отекваше в притихналата зала.
9-ти септември — шхуната „Флори Андерсън“ изчезнала с целия си екипаж отвъд Джорджис.
Рубин Питмън, капитан. 50-годишен, неженен, Главната улица, Сити.
Емил Олсен, 19-годишен, неженен, Хемънд 329, Сити, Дания.
Оскар Стенбърг, 25-годишен, неженен, швед.
Карл Стенбърг, неженен, 28-годишен, Главната улица, Сити.
Педро — по всяка вероятност от Мадейра, неженен, от общежитието на Кийн, Сити.
Джоузеф Уелш, наричан още Джоузеф Райт, 30-годишен от Сейнт Джонс, Нюфъндлънд.