— Не, от Огъсти, Мейн — извика нечий глас.
— Обаче е тръгнал от Сейнт Джонс — каза четящият. Съгласно направената забележка той нанесе поправка с молив на края на листа и продължи:
От същата шхуна Чарли Ричи. Ливърпул, Нова Шотландия. 33-годишен, неженен.
Елбърт Мей, ул. Роджърс 267, 27-годишен, неженен.
27-ми септември — Орвин Долърд, 30-годишен, женен, удавен с лодка около Източния нос.
Една от облечените в черно жени извика и почти изгуби съзнание. Госпожа Чейн слушаше с широко отворени очи, отметна глава назад и се задавя от хълцания. Майката на Ден, която седеше вдясно, се спусна към нея. Четенето продължаваше. Когато стигнаха януарските и февруарските случаи, ударите станаха по-чести. Вдовиците едва дишаха.
14-ти февруари — шхуната „Мери Рендолф“ загубила мачтата си по пътя към дома от Нюфъндлънд, и Ейза Мюзи, женен, 32-годишен, Главната улица, Сити, паднал през борда.
23 февруари — водачът на шхуната „Джилбърт Хоуп“ Робърт Бийвън, 29-годишен, жител на Пубнико, Нова Шотландия, се загубил с лодка.
Жена му издаде слаб стон, както стенат ранените малки животни. После изведнъж заглуши стенанията си и като се олюляваше, напусна залата. Месеци наред напразно се беше надявала, тъй като понякога ставаха чудеса и се случваше някой да се загуби с лодка и после да бъде спасен от случаен кораб. Сега обаче тя загуби и последната си надежда и Харви видя как един полицай спира файтон, за да я отведе в къщи.
— До депото е само петдесет цента — започна да се пазари файтонджията, но полицаят го спря с ръка. — То аз така и така отивам натам. Скачай вътре. Добре, Елф, но следващия път няма да ме спираш, когато фаровете ми не са запалени. Разбираш ли?
Страничната врата затисна струята ярка слънчева светлина и Харви отново обърна очи към четеца на безкрайния списък.
19-ти април — шхуната „Мейми Дъглас“, изчезнала в Бенкс заедно с целия екипаж.
Едуард Кентън, 43-годишен, капитан, женен, от града.
Д. Хокинс, наричан още Уилямс, 34-годишен, женен, Шелбърн, Нова Шотландия.
Дж. У. Клей, негър, 28-годишен, женен, от града.
И така нататък, и така нататък. В гърлото на Харви застана буца, а стомахът му напомняше деня, когато падна от парахода.
10-ти май — водачът на „Тук сме“ (кръвта бушуваше в цялото му тяло) Ото Свендсон, 20-годишен, неженен, от града, паднал през борда.
Откъм дъното на салона се чу още един тих, сърцераздирателен стон.
— Тя не трябваше да идва, не трябваше да идва — прошепна с мъка Дългия Джек.
— Не се отпускай, Харв — прошепна Ден. Харви повече нищо не чу, потъна в някаква тъмнина, изпъстрена с огнени петна. Диско се наведе напред и каза нещо на жена си. С едната си ръка тя прегръщаше госпожа Чейн, а с другата стискаше ръцете й.
— Отпуснете главата си надолу — прошепна тя.
— Ще дойда след минутка.
— Не мога! Не мога! О, оставете ме… — госпожа Чейн не знаеше какво да каже.
— Трябва — повтори госпожа Трууп. — Момчето ви току-що припадна. Случва се понякога, особено докато не са станали истински мъже. Искате ли да се погрижите за него? Можете да излезете от тази страна. Съвсем тихо. Елате с мене. Е, стига, мила, и двете сме жени. Трябва да се грижим за нашите мъже. Елате.
Рибарите на „Тук сме“ веднага се притекоха на помощ и отнесоха побледнелия треперещ Харви на една пейка в преддверието.
— Помогнете на майка му — забеляза госпожа Трууп, докато майката се наведе над момчето си.
— Как предполагате, че той е издържал всичко това? — се обърна възмутено госпожа Чейн към мъжа си, който до този миг не беше проговорил нито дума. — Това е ужасно, ужасно. Не трябваше да идваме. Глупаво беше, че дойдохме. Защо не пишат за тези неща във вестниците, където трябва? По-добре ли си, миличък?
Това наистина засрами Харви.
— Нищо ми няма — отговори той, като се опита да се изправи на крака и да се усмихне. — Може да е от нещо, което съм ял на закуска.
— Сигурно е от кафето — каза Чейн, чието лице беше застинало в твърдо изражение, като че излято от бронз. — Няма повече да се връщаме там.
— Смятам, че ще е по-добре, ако отидем до кея — рече Диско. — Тук стана много задушно от тези португалци, а въздухът ще освежи госпожа Чейн.
Харви заяви, че никога не се е чувствал по-добре през живота си, но чак на кея на Улвърмън, когато видя „Тук сме“, разтоварена от пристанищните носачи, неразположението му изчезна и го обзе странна смесица от гордост и тъга. Някакви други хора, най-вече курортисти, се забавляваха в малки платноходи или пък се любуваха на морето от края на вълнолома, но той достигаше до нещата някак си отвътре, а нещата бяха твърде много, за да бъдат обхванати наведнъж. Въпреки това му се искаше да седне и да заплаче, тъй като малката шхуна щеше да потегли съвсем скоро. Госпожа Чейн плака през целия път и разказваше нещо на госпожа Трууп, която я милваше като малко дете, а Ден, който не беше гален, откакто навърши шест години, подсвиркваше край тях.