И ето познатата група — Харви се чувстваше като древен мореплавател — се качи на старата шхуна, която се удряше в закотвените наоколо лодки. Харви с ръце отблъсна бързо кърмата от вълнолома и тя се плъзна покрай кея. На всеки му се искаше да каже нещо важно, но никой не беше в състояние да измисли каквото и да е. Харви поръча на Ден да се грижи за ботушите на чичо Солтърс и да изтеглят от водораслите котвата на Пен, а Дългия Джек пожела на Харви да не забравя уроците му по мореплаване. Шегите се губеха в присъствието на две жени, а и трудно е да се пошегуваш, когато зелената вода на пристанището увеличава разстоянието между двама добри приятели.
— Горе кливерът и фокът! — извика Диско, хванал щурвала. Вятърът поде шхуната. — Ще се видим пак, Харв. Не зная защо, но ще си мисля много за тебе и твоите хора.
Корабчето се отдалечи. Гласовете вече не се чуваха. Изпращачите седнаха, за да видят как шхуната ще излезе от пристанището. Госпожа Чейн все още плачеше.
— Стига, мила моя — каза госпожа Трууп. — Такава си е нашата женска участ. Няма да ви олекне много, ако плачете. Бог знае, че никога не ми е направил някое голямо добро, но той знае, че съм имала много неща, за които съм могла да плача, но не съм плакала.
След няколко години на западния бряг на Америка по улицата в лепкавата морска мъгла вървеше млад човек. От двете страни се издигаха богаташки къщи, построени от дърво, което имитира камък, и с врати от ковано желязо. Когато младежът застана пред една от тях, до него се появи още един млад човек, който яздеше скъп чистокръвен кон.
— Здравей, Ден!
— Здравей, Харв!
— Похвали се с нещо, какво става с тебе?
— Е, през следващото пътуване ще бъда втори офицер. А ти не завърши ли учението в твоя загубен колеж?
— На път съм. Да ти призная, Лелънд Стенфорд Джуниър не може да се сравни със старата „Тук сме“. През есента ще започна да си изкарвам сам прехраната.
— Искаш да кажеш с нашите параходи?
— Разбира се. Почакай, ще ми паднеш в ръцете, Ден. Като се заловя със старата търговска линия, ще ви науча как се работи.
— Ще видим — каза Ден с братска усмивка, когато Харви скочи от коня и го покани да влезе. — Затова ти изпратих телеграмата. Кажи нали докторът не е някъде наблизо? Някой ден ще удавя този смахнат негър заради проклетите му шеги.
Чу се тих смях и от мъглата изникна с ликуваща усмивка бившият готвач на „Тук сме“, за да поеме поводите на коня. Той не позволяваше на никой друг да се грижи за Харви.
— Гъска като на Бенкс, а, докторе? — запита Ден.
Но черният ясновидец не счете за нужно да отговори, преди да потупа Ден по рамото и за двадесети път да изграчи старото предсказание в ухото му:
— Господар-слуга. Слуга-господар — каза той. — Спомняш ли си, Ден Трууп, какво ти казах някога на „Тук сме“?
— Е, няма да отрека, че вече нещата наистина изглеждат така — засмя се Ден. — „Тук сме“ беше прекрасна шхуна и на нея за добро или лошо дължа много — на нея и на татко.
— И аз също — добави Харви Чейн.