— Вярно, не си. Два собствени вагона, единият наречен на тебе, а другият на нея, двеста долара на месец джобни пари. А той лежи тук набит за това, че не иска да работи за десет долара и половина на месец! Това е най-големият удар за сезона — и той избухна в беззвучен смях.
— Е, прав ли съм бил? — запита Харви, който мислеше, че е открил някой, който да му съчувства.
— Грешиш, много грешиш! По-добре си запретни ръкавите или пак ще отнесеш боя, а и мен ще набият, че те защищавам. Татко винаги ми дава двойна порция, защото съм негов син, а той не обича да покровителства никого. Предполагам, че здравата му се сърдиш. Често пъти и на мене ми се е случвало. Но татко е много справедлив човек и всички на кораба твърдят това.
— Ти това справедливост ли го наричаш? — Харви посочи отеклия си нос.
— Това е нищо. Помага на излишната кръв да изтече. Татко го направи за здраве. Но да ти кажа направо, не мога да имам нищо общо с човек, който счита мене, татко или някой друг от борда на „Тук сме“ за крадци. В никакъв случай не сме сбирщина като онези, които се навъртат по кейовете. Ние сме рибари и плаваме заедно вече шест години, че и повече. Затова недей да правиш грешки! Казах ти, че татко не ми дава да се кълна. Той казва, че клетвите са напразни и си ме пердаши. Ако му разкажа за баща ти и неговите работи, а и за доларите ти, няма да повярва. Не зная какво е имало в джобовете ти, когато изсуших дрехите ти, тъй като не съм погледнал, но ще те уверя, със същите думи, които ти преди малко произнесе, че нито аз, нито татко, а ние бяхме единствените, които сме се допирали до теб, след като те донесоха, не знаем нищо за парите. Това е. Е, какво ще кажеш?
Кръвотечението очевидно избистри мозъка на Харви, а може би и самотата в морето оказа своето въздействие.
— Прав си — съгласи се той и сконфузено погледна надолу. — Струва ми се, че след като ме спасихте от удавяне, трябваше да проявя повече благодарност, Ден.
— Е, тъкмо главата ти започна да се прояснява и пак оглупя — отвърна Ден. — Във всеки случай само татко и аз бяхме на борда. Готвачът не се брои.
— Можех да предположа, че съм загубил парите в морето — промълви Харви почти на себе си, — вместо да наричам всеки, който ми попадне пред очите, крадец. Къде е баща ти?
— В кабината. Какво искаш от него?
— Ще видиш — каза Харви. Главата му все още бучеше и той тръгна като зашеметен към кабината, където малкият корабен часовник висеше точно над щурвала. Отвътре тя беше боядисана в шоколадово жълто. Трууп беше зает с дневника и пишеше с огромен черен молив, който от време на време жадно смучеше.
— Не се държах добре — рече Харви, учуден от собствената си смиреност.
— Сега пък какво се е случило? — запита шкиперът. — Да не би да сте се сбили с Ден, а?
— Не, идвам при вас.
— Тук съм и слушам.
— Е, дойдох да си взема думите обратно — изрече Харви много бързо. — Когато спасят някого от удавяне… — преглътна той.
— Е? Ако вървиш по този път, все още има надежда да станеш човек.
— … той не бива да обижда спасителите си.
— Правилно и точно, точно и правилно — каза Трууп и на устните му се появи сянката на суха усмивка.
— Затова дойдох да кажа, че съжалявам. — И отново преглътна звучно.
Трууп се надигна бавно от сандъка, на който седеше, и протегна голямата си ръка.
— Все ми се струваше, че си добро момче, и сега виждам, че не съм сгрешил в преценката си. — Тридесетсантиметровата ръка сграбчи като в клещи ръката на Харви до лакътя. — Ще й прибавим още малко хрущял, преди да те върнем на баща ти, млади момко, и това, което се случи, смятам, няма да ти навреди. Ти съвсем не беше отговорен. Сега върви да си вършиш работата и няма да има повече обиди.
— Съвсем блед си — възкликна Ден, когато Харви се появи отново на палубата.
— Не усещам — отговори той и ушите му се изчервиха.
— Не исках да кажа в този смисъл. Чух какво каза татко. Когато заяви, че не мисли лошо за някого, това значи, че татко се е предал. Той мрази да греши в преценките си. Хо! Хо! Когато татко си състави мнение, по-скоро би свалил знамето, за да отдаде чест на британците, отколкото да го промени. Радвам се, че нещата се уредиха, както трябва. Татко е прав, като казва, че не може да те върне образно. Нашата прехрана е риболовът. След половин час ще се върнат другите мъже, гладни като акули.
— Защо?
— За вечеря, разбира се. Стомахчето ти не ти ли подсказва? Още сума ти неща има да научиш.
— Мисля, че ги знам вече — каза Харви тъжно, насочил поглед в сплетените въжета и скрипци над главата си.
— Корабчето е прекрасно — ентусиазира се Ден, като разбра погрешно погледа на Харви. — Почакай вятърът да издуе главното платно, тогава ще видиш как ще се понесем. Преди това обаче има работа да се върши. — Той посочи надолу към тъмнината на отворения главен люк между двете мачти.